Рей Бредбъри: Сбирка

— Виж ти, виж ти. А това трябва да е Тимъти!

— Какво?

Нечия ледена длан докосна ръката му. Над него се надвеси дългокосо лице.

— Добро момче, чудесно момче — каза непознатият.

— Тимъти, това е чичо Джейсън — каза мама.

— Здравей, чичо Джейсън.

— А това… — Мама помъкна чичо Джейсън нататък. Той се обърна към Тимъти над загърнатото в наметало рамо и му смигна.

Тимъти остана сам.

Сякаш от хиляда мили в прорязания от светлината на свещи мрак се чу висок тънък глас. Гласът на Елън.

— А братята ми, те са наистина хитри. Можеш ли да познаеш с какво се занимават, лельо Моргиана?

— Нямам представа.

— Държат погребалното бюро в града.

— Какво! — Чу се ахване.

— Да! — Разнесе се пронизителен смях. — Направо безценно!

Тимъти остана като закован.

Смехът прекъсна за момент.

— Осигуряват материали за мама, татко и всички нас — каза Лора. — С изключение, разбира се, на Тимъти…

Последва неловко мълчание.

— Е? — настоятелно запита най-сетне чичо Джейсън. — Хайде. Какво за Тимъти?

— Ох, Лора, ама че уста — каза мама.

Лора продължи. Тимъти стисна очи.

— Тимъти не… ами… не обича кръв. Много е чувствителен.

— Ще се научи — каза мама. — Ще се научи — повтори твърдо. — Той е мой син и ще се научи. Само на четиринадесет е.

— Но аз бях отгледан с това нещо — каза чичо Джейсън и гласът му се понесе от стая на стая. Вятърът свиреше в дърветата навън, сякаш бяха струни на арфа. Ситен дъжд затрополи „отгледан с това нещо“ по прозорците и постепенно заглъхна.

Тимъти прехапа устни и отвори очи.

— Е, вината е изцяло моя — каза мама, докато ги въвеждаше в кухнята. — Опитах се да го накарам насила. Не можеш да принудиш дете, можеш само да го отвратиш така, че никога да не развие вкус към едно или друго. Ето например Байън, беше на тринадесет, преди да…

— Разбирам — промърмори чичо Джейсън. — Тимъти ще се справи.

— И още как — предизвикателно отвърна мама.

Пламъчетата на свещите трептяха, сенките кръстосваха напред-назад многобройните сумрачни помещения. На Тимъти му беше студено. Усети миризмата на гореща лой, инстинктивно грабна една свещ и излезе с нея навън, преструваше се, че оправя черните ленти.

— Тимъти — прошепна някой зад украсената стена, съскаше думите, — Тимъти се страхува от тъмното.

Гласът на Леонард. Омразният Леонард!

— Харесвам светлината на свещи, това е — предизвикателно прошепна в отговор Тимъти.

Последваха още мълнии и гръм. Ревящи порои смях. Трясъци, блъскане, викове и шумолене на дрехи. Лепкава студена мъгла пропълзя през предната врата. От нея излезе висок мъж, като прибираше крилете си.

— Чичо Айнар!

Тимъти се втурна на тънките си крака право през мъглата, под трептящите зелени сенки. Хвърли се в ръцете на Айнар. Той го повдигна.

— Имаш криле, Тимъти! — Той подхвърли момчето, сякаш бе леко като перце. — Криле, Тимъти. Лети!

Лицата се завъртяха отдолу. Къщата отлетя надалеч. Тимъти се почувства като ветрец. Размаха ръце. Пръстите на Айнар го уловиха и отново го хвърлиха към тавана. Той се втурна към него като овъглена стена.

— Лети, Тимъти! — с висок и силен глас извика Айнар. — Лети с криле! Криле!

Той изпита пронизващо чувство в лопатките си, сякаш растяха корени, готови да експлодират и да разцъфнат в нова влажна мембрана. Забърбори несвързано; Айнар отново го хвърли високо нагоре.

Есенният вятър нахлу като вълна в къщата, дъждът се стовари отгоре й, разтърси гредите и накара пламъците на свещите да затанцуват гневно. Стоте роднини с всевъзможни форми и размери се взираха от всяка черна омагьосана стая към мястото, където Айнар балансираше с детето като с жезъл в ревящата стихия.

— Достатъчно! — най-сетне извика той.

Оставен отново на дъските на пода, възбуден и изтощен, Тимъти се притисна в чичо Айнар, подсмърчаше щастливо.

— Чичо, чичо, чичо!

— Добре ли беше летенето? А, Тимъти? — попита чичо Айнар, наведе се и го потупа по главата. — Браво, браво.

Утрото наближаваше. Повечето бяха пристигнали и бяха готови да си легнат за през деня, да спят неподвижно и без звук до следващия залез, когато щяха да изскочат от махагоновите си сандъци за пиршеството.

Чичо Айнар, следван от десетки други, пое към мазето. Мама ги упъти към струпаните ред върху ред полирани кутии. Айнар, чиито криле бяха свити на гърба му като морскозелен брезент, се движеше по коридора с любопитно подсвирване; когато крилете му докосваха нещо, сякаш се разнасяше тихо барабанене.