Рей Бредбъри: Сбирка

Нещо силно се удари в прозореца. Тимъти се стресна.

Сеси отвори широко очи — светнали, будни, щастливи, изпълнени с веселие.

— Сега съм си у дома ! — каза тя.

— Сбирката тече с пълна сила — след кратка пауза се обади Тимъти. — Всички са тук.

— Тогава защо си се качил горе?

Тя хвана ръката му.

— Е, попитай ме. — Усмихна му се лукаво. — Попитай ме онова, заради което си дошъл.

— Нищо не искам да питам — отвърна той. — Е, почти нищо. Аз… ох, Сеси! — Думите изведнъж се заизсипваха от устата му като отприщен поток. — Искам да направя нещо, което да ги накара да ме погледнат, нещо, което да ме направи добър поне като тях, нещо, което да ме приобщи към тях, но не мога да направя нищо, чувствам се странно и, ами… помислих си, че ти би могла…

— Бих могла — каза тя, затвори очи и се усмихна наум. — Изправи се. Стой неподвижно.

Той се подчини.

— А сега затвори очи и изчисти съзнанието си.

Той застана изпънат като струна, без да мисли за нищо — или поне си мислеше, че не мисли за нищо. Тя въздъхна.

— Сега ще слезем ли долу, Тимъти?

Сеси бе с него, сякаш ръка в ръкавица.

— Гледайте всички!

Тимъти вдигна чашата топла червена течност. Задържа я, за да могат всички в къщата да се обърнат и да го видят. Лели, чичовци, братовчеди, братя, сестри!

Изпи я до дъно.

Ръката му се стрелна към сестра му Лора. Почувства погледа й и прошепна нещо с едва доловим глас, от който тя замръзна мълчалива. Почувства се висок като дърво, докато вървеше към нея. Празненството като че ли забави темпо. От всички страни го гледаха. От всички врати надничаха лица. Никой не се смееше. Майка му бе изумена. Татко гледаше объркан, но доволен — и като че ли с всеки миг гордостта му растеше все повече.

Той захапа нежно Лора за вената на врата. Пламъците на свещите се разлюляха пиянски. Вятърът се заизвива около покрива. Роднините зяпаха от всички врати. Налапа няколко отровни гъби, сдъвка, преглътна, после запляска с ръце по бедрата си и се завъртя в кръг.

— Виж, чичо Айнар! Мога да летя! Най-сетне!

Ръцете му пляскаха неистово. Краката му се свиваха и изпъваха. Лицата прелитаха край него.

Намираше се на върха на стълбите и продължаваше да пляска, когато чу майка си.

— Спри, Тимъти! — извика тя някъде далеч отдолу.

— Хей! — изкрещя той, прехвърли се през перилата и скочи.

На половината път крилете, които смяташе, че има, се стопиха. Той изкрещя. Чичо Айнар го улови.

Тимъти се замята неудържимо в ръцете му. От устните му се изтръгна нечий чужд глас.

— Аз съм Сеси! Сеси! Елате да ме видите горе, първата стая отляво! — Последва дълъг висок смях. Тимъти се опита да го прекъсне заедно с езика си.

Всички се смееха. Айнар го пусна на пода. Тимъти изтича през гъстата чернилка роднини, понесли се нагоре към стаята на Сеси да я поздравят, блъсна вратата и я отвори широко.

— Сеси, мразя те! Мразя те!

Скрит в дълбоката сянка на чинара, той повърна вечерята си, захлипа горчиво и разрита купчината есенни листа. После остана да лежи неподвижно. От джоба на блузата му, от закрилата на кибритената кутия, която използваше за свое убежище, изпълзя паякът Спайд. Тръгна по ръката на Тимъти. Разучи шията му, стигна до ухото и влезе в него, за да го погъделичка. Тимъти тръсна глава.

— Недей, Спайд. Престани.

Лекото като перце докосване на едно краче до тъпанчето го накара да потрепери.

— Престани, Спайд!

Въпреки това хлипането като че ли понамаля.

Паякът продължи надолу по бузата му, настани се под носа на момчето, погледна нагоре в ноздрите, сякаш търсеше мозъка, след което се изкатери на върха на носа и приклекна там; взираше се в Тимъти със зелените си като изумруди очи, докато не го изпълни с нелеп смях.

— Махай се, Спайд!

Седна и разрови листата. Луната ярко осветяваше всичко. От къщата се чуваха неприлични шеги — играеха на „Огледалце, огледалце“. Празнуващите надаваха приглушени викове, докато се опитваха да разпознаят онези, чиито отражения не винаги се появяваха в стъклото.

— Тимъти. — Крилете на чичо Айнар се разпериха, трепнаха и приближиха, издаваха звуци като от литавра. Тимъти усети как чичо му го повдига като перце и го настанява на рамото си. — Не провесвай нос, племеннико Тимъти. Всеки за себе си, всеки по собствения си начин. Колко много по-добри неща те чакат. Колко богати неща. Светът е мъртъв за нас. Видели сме прекалено много от него, повярвай ми. Животът е най-добър за онези, които изживяват най-малко от него. По-скъп е зрънце по зрънце, Тимъти, не забравяй това.