Рей Бредбъри: За вечните скиталчества и за Земята

Боултън се намръщи.

— Знаете, че той не принадлежи на нашето време. Ако енергията тук отслабне дори за миг, Уулф веднага ще бъде притеглен обратно в миналото като онези топки на ластик. Повярвайте ми, ще направим всичко възможно, за да успеем да го удържим.

— Това е много важно, разберете! Не бива да се връща, без да си е довършил книгата! Вие трябва…

— Погледнете! — прекъсна го Боултън. В небето излетя сребърна ракета.

— Това той ли е? — попита старецът.

— Да — отвърна професорът. — Томас Уулф лети към Марс.

— Браво, Том! — закрещя старецът, разтърсвайки юмруци над главата си. — Покажи им на какво си способен!

Ракетата потъна във висините, те я изпратиха с поглед.

Към полунощ запристигаха първите страници.

Хенри Уилям Фийлд седеше в библиотеката си. На масата пред него бръмчеше апаратът. Апаратът повтаряше думите, написани далеч отвъд обратната страна на Луната. Изписваше ги с черен молив, точно възпроизвеждайки припрените криволици на Том Уулф, надраскани на един милион мили оттук. Насила изчаквайки на масата да се събере купчина хартия, старецът я взе и се залови да чете, а Боултън и слугите стояха и слушаха. Той четеше за Пространството и за Времето, за полета, за големия човек на големия път, за дългата полунощ и за космическия студ, и как прегладнелият човек лакомо поглъща всичко това и все иска още и още. Той четеше и всяка дума бе изпълнена с горене, гръм и тайни.

Космосът е като есен, пишеше Томас Уулф. И говореше за пустинния мрак, за самотата, за това колко е малък загубеният в космоса Човек. Говореше за вечната, непреходна есен. И после за междупланетния кораб, как мирише металът и какъв е на пипане, и за чувството за възвишена съдба, за неистовия възторг, с който се откъсваш най-сетне от Земята, оставяш зад себе си всички земни задачи и страдания и се устремяваш към задача много по-трудна и към много по-горчиво страдание. Да, това бяха прекрасни страници и те разказваха за това, което непременно трябваше да бъде казано за Вселената, и за човека, и за неговите мънички ракети, загубени в космоса.

Старецът чете, докато пресипна, след, него зачете Боултън, после останалите — до дълбока нощ, когато апаратът престана да пише и всички разбраха, че Том вече си е легнал там, в ракетата, летяща към Марс… Той сигурно не заспива още, не, още дълго няма да заспи, а ще лежи безсънен като хлапак в нощта преди откриването на цирка: все не може да повярва, че вече е издигнат огромният, черен, целият в скъпоценни камъни купол и представлението започва, и десет милиарда проблясващи акробати се олюляват на силно опнатите телени въжета, по невидимите трапци на Пространството.

— Това е! — въздъхна старецът, внимателно слагайки настрани последните страници от първата глава. — Какво ще кажете, Боултън?

— Хубаво е.

— По дяволите, хубаво било! — извика Фийлд. — Та това е великолепно! Прочетете го пак, седнете и го прочетете още веднъж, дявол да ви вземе!

И така вървеше ден след ден, по цели десет часа. На пода растеше купчината жълтеникава изписана хартия — за една седмица тя стана огромна, за две — неправдоподобна, към края на месеца — просто немислима…

— Слушайте само! — викаше старецът и зачиташе на глас.

— Ами това?! — казваше той.

— А ето тук още една глава, Боултън, а пък това е повест, току-що я предаде, казва се „Космическата война“, цяла повест за това какво е да воюваш в космоса. Той е говорил с различни хора, разпитвал е войници, офицери, ветерани на Пространството. И за всички е писал, А ето ви още една глава, казва се „Дългата полунощ“; а тази е за заселването на негрите на Марс; а този очерк е портрет на един марсианец — цена няма!

Боултън се покашля.

— Мистър Фийлд…

— После, после, не ми пречете.

— Лоши новини, сър.

Фийлд вдигна побелялата си глава.

— Какво има? Нещо с Елемента Време ли?

— Предайте на Уулф да побърза — меко каза Боултън. — По всяка вероятност тази седмица ще се прекъсне връзката с Миналото.

— Ще ви дам още един милион долара, само я задръжте.

— Не е въпросът в парите, мистър Фийлд. Сега всичко зависи от най-обикновената физика. Ще направя всичко, което ми е по силите. Но вие го предупредете за всеки случай.

Старецът се сви в креслото, стана съвсем, дребен.

— Нима сега ще ми го отнемете? Той работи така великолепно! Само да видехте какви ескизи предаде той едва преди един час — разкази, наброски. Ето, вижте ги — това е за космическите течения, а това — за метеоритите. Ето тук и началото на една повест под заглавие „Перушинка и пламък“…