Рей Бредбъри: За вечните скиталчества и за Земята

и датата на раждането му, и датата на смъртта, и в студената стая се разнесе мирисът на дъхава зелена папрат.

— Изключете го — каза той.

— Извинявай, Том.

— Хайде, изключвайте го! Това не го вярвам!

— Но това е истината.

Екранът потъмня, среднощното небе захлупи стаята и я превърна в гробница, едва се долавяше последното дихание на цветята.

— Значи повече не се събуждам? — каза Томас Уулф.

— Да. Тогава, през септември хиляда деветстотин тридесет и осма година, ти умираш.

— Без да си допиша книгата.

— Други хора са я издали. Те са се отнесли много грижовно към нея, направили са за теб всичко, което е било необходимо.

— Но аз не съм си дописал книгата, не бях я дописал!

— Не се вълнувай толкова.

— Лесно ви е на вас да говорите!

Старецът все още не запалваше светлината. Не му се искаше да вижда Том в такова състояние.

— Седни, синко.

Мълчание.

— Том?

Никакъв отговор.

— Седни, синко. Искаш ли да пийнеш нещо?

Въздишка, после сподавено ръмжене, сякаш застена ранен звяр.

— Това е несправедливо, нечестно е! Толкова още имах да направя!

Той глухо зарида.

— Стига вече — каза старецът. — Слушай сега. Чуй ме. Ти си още жив, нали? Сега, тук — ти си жив? Ти дишаш и чувстваш, нали?

Томас Уулф не отвърна веднага.

— Да.

— И тъй — Фийлд се наведе в тъмното напред, — аз те пренесох тук, Том, и ти давам още една възможност. Допълнително още месец—месец и нещо. Мислиш ли, че не съм те оплаквал? Прочетох книгите ти, а после видях надгробната плоча, разяждана вече триста години от ветрове и дъждове, и си помислих — такъв талант да умре! Тази мисъл просто ме убиваше, повярвай ми. Убиваше ме просто! И не пожалих парите, само и само да намеря някакъв път към теб. И ти получи отсрочка, кратка наистина, много кратка. Професор Боултън твърди, че ако много ни провърви, ще успеем да задържим каналите на Времето отворени два месеца. Той ще ги задържи за теб два месеца, но не повече. За този срок ти трябва да напишеш книгата, Том, книгата, която мечтаеше да напишеш — не, не, синко, не тази, която пишеше за съвременниците си, те всички са измрели и са се превърнали в прах, това вече не може да се промени. Не, сега ти ще създадеш книга за нас, живите, каквато толкова ни липсва! Ти ще ни я оставиш заради самия себе си и тя във всяко отношение ще бъде на по-голяма висота и по-хубава от предишните ти книги… нали ще я напишеш, Том? Ще можеш ли за два месеца да забравиш този камък, болницата и да пишеш за нас? Нали ще я напишеш, Том?

Стаята бавно се освети. Том Уулф стоеше и гледаше през прозореца — огромен, масивен, но лицето му беше бледо и уморено. Гледаше ракетите, които прелитаха през свечеряващото се небе.

— Отначало не разбрах какво в същност сте направили за мен — каза той. — Вие ми давате още малко време, а на мен времето ми е по-скъпо от всичко и ми е нужно, то ми е и приятел, и враг, винаги съм се борил с него и, както виждам, мога да ви се отблагодаря само по един начин. Така да бъде. — Той се запъна. — И когато си свърша работата… тогава какво?

— Ще се върнеш в болницата, Том, в хиляда деветстотин тридесет и осма година.

— Невъзможно ли е другояче?

— Не можем да променим Времето. Ние те взехме само за пет минути. И трябва да те върнем на болничното легло пет минути след като си го напуснал. Така няма да нарушим нищо. Всичко това вече е история. На нас ти няма да ни навредиш с това, че сега живееш тук, в бъдещето. Но откажеш ли да се върнеш, ти ще разстроиш миналото, а съответно и бъдещето — много неща ще се объркат и навсякъде ще настане хаос.

— Два месеца — каза Томас Уулф.

— Два месеца.

— А ракетата за Марс излита след един час?

— Да.

— Трябват ми хартия и моливи.

— Ето ти.

— Е, да тръгвам. Довиждане, мистър Фийлд.

— На добър час, Том.

Шест часът. Слънцето залязва. Небето поаленява като вино. В просторната къща цари тишина. Горещо е, но стареца го тресе. Най-после се появява професор Боултън.

— Е, какво, Боултън? Как се чувстваше той, как се държа на космодрума? Разказвайте де!

Професорът се усмихна.

— Той е просто чудовище — такъв великан, че нито един скафандър не му ставаше, трябваше спешно да се прави нов. Жалко, че не бяхте да го видите: всичко обиколи, всичко опипа, душеше като огромен пес, говореше, без да млъкне, очите му ококорени, ненаситни и от всичко изпада във възторг — съвсем като хлапак!

— Дай боже! Дай боже! А вие наистина ли ще го удържите тук два месеца, Боултън?