Рей Бредбъри - Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел

— Никога ли не сте предали поне един разказ?

— Ни един анекдот от два реда. Ни един сонет в захвърлен вестник. Ни едно обявление или некролог. Ни една рецепта за домашно-консервирана есенна туршия. Странно, нали? Да бъдеш толкова тъп, толкова жалко некадърен, че никога нищо да не предизвика усмивка или сълзи, да повиши настроението или да те накара да хлъцнеш. И знаеш ли какво направих в деня, когато открих, че никога няма да стана писател? Самоубих се.

— Самоубихте се?!

— Унищожих, сложих край на всичко. Как ли? Дигнах се и поех на дълъг път с влака, седнах на задната платформа във вагона за пушачи и през цялата нощ пусках една по една конфетите на моите ръкописи и те литваха като подплашени птици покрай релсите. Разпръснах из Небраска романа, из севера — омировите си легенди, през Южна Дакота — любовните си сонети. Зарязах семейните си есета в тоалетната на хотел Харви в Клиър Спрингс, Айдахо. Житните поля на късното лято познаха моята проза. Страхотна тор, от нея сигурно е избуяла небивала реколта дълго след като минах оттам. Разкарах два куфара от душата си през това дълго лятно пътешествие в чест на моето негодно аз. И един по един, отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо запращах разказ сред разказ — вън, вън от ръцете ми, вън от главата ми, вън от живота ми и те падаха надолу, потъваха и се удавяха в нощните реки от прерийна прах, сред потънали пясъчни континенти и самотни скали. И както влакът се търкаляше и извиваше с безкрайно ридание от мрак и освобождение, аз отворих пръсти и пуснах да падат и последните ми мъртвородени любимци…

Когато приближих далечната крайна гара, куфарите ми бяха празни. Бях пил много, ял малко, понякога плачех насаме, но вече се бях освободил от котвите си, от непосилното бреме и мечтите си и когато стигнах до плъзгащия се, бавно пухтящ край на пътуването, слава богу, вече бях в някакъв възвишен покой и увереност. Чувствах се прероден. И тогава си казах, боже, какво е това, какво е това! Аз… аз съм нов човек. — Той гледаше всичко това по тавана, виждах го и аз, също като че ли се въртеше на кино по стената в лунната нощ. — Аз, аз съм нов човек, казах си, и когато слязох от влака в края на това дълго лято на освобождението и неочакваното прераждане, погледнах се в оплютото от мухи, напръскано от дъждове, замъглено огледало на някаква загубена гара в Пийчгъм, Мисури, и ми беше пораснала дълга брада през тези месеци път, а косата ми се беше побъркала от ветрове, които я решеха ту насам, ту натам. Гледах се дълго, после отстъпих назад и тихо възкликнах: „Я, Чарли Дикенс! Ти ли си това?!“

Мъжът в леглото тихо се засмя.

„Виж ти, Чарли — казах си, — самият мистър Дикенс!?“ А отражението в огледалото извика: „По дяволите, сър, кой друг да бъде!? Направи ми път да мина. Тръгвам за голям урок!“

— Наистина ли така казахте, мистър Дикенс?

— За бога, самите стълбове и храмове на истината, Пип. И аз се махнах от пътя му! И тръгнах през един странен град и най-после знаех кой съм аз и просто ме хвана треска като си помислих за всичко, което ще правя в преродения си живот и цялата тази велика прекрасна работа, която ми предстои! Защото, Пип, това нещо трябва да се е развивало. Всичките тези години на писане и на подсмърчане от неудачите, доброто ми старо подсъзнание трябва да е шепнело: „Само почакай. Всичко нощем е злокобно мрачно, но като му дойде времето, аз ще те спася!“

И може би ме спаси същото това, което ме беше унищожило преди: респекта към по-големите; великите моголи и внушителните авторитети в тучните литературни поля, а аз, с моето кану, на пресъхналото дъно на реката.

Защото, о, господи, Пип, как само поглъщах Толстой, опивах се от Достоевски, пирувах с Мопасан, ходех на пикник с Флобер и Молиер. Гледах все в богове, които бяха твърде високо. Четях прекалено много! Така че, когато моите работи изчезваха, техните оставаха. Внезапно открих, че не можех да забравя техните книги, Пип!

— Не можехте?

— Искам да кажа, не можех да забравя ни една буква от ни една дума от ни едно изречение или ни една глава от ни една книга, която е минавала пред тези гладни всеядни очи!

— Фотографическа памет!

— Абсолютно. Целият Дикенс, Харди, Остин, По, Хоторн, хванати в капана на тази стара кутия Брауни, са чакали всичките тези години да се проявят през езика ми, без да съм го подозирал, Пип, никога не бях предполагал, че съм таил всичко това. Питай ме само и мога да ти говоря в каквито щеш стилове. Един — на Киплинг. Друг — на Текери. Отмери ми фунт месо — аз съм Шайлок. Угаси лампата — аз съм Отело. Всичко, всичко, Пип, всичко!