Рей Бредбъри - Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел

— Заглавие, Пип…

Той вдигна бастунчето си и започна да изписва в небето загадка. Присвих очи към невидимия краснопис.

— Антик…

Той продължаваше да изписва думата във въздуха.

— В-А-Р — четях аз буква по буква, — Н-И-Я… Антикварния!

— Как ти се струва за заглавие, Пип?

Поколебах се.

— Ами-и… струва ми се, че… трябва да има още, сър.

— Страшен си. Ето ти!

Той изписа друга дума със завъртулки под слънцето.

— М-А-Г… Магазин! „Антикварният магазин“.

— Залавяме се за роман, Пип!

— Тъй вярно, сър — възкликнах аз. — Глава първа!

Снежна виелица лъхна през дърветата.

Какво ли е това? — запитах се и си отговорих:

Ами лятото си отиде. Страниците на календара, с всичките им дни и часове просто отлетяха зад хълмовете, също като на кино. Чарли и аз работехме заедно, свършихме, край. Много дни в библиотеката, вече отминали! Много нощи четене на глас с мис Емили, вече отминали! Влакове идваха и заминаваха. Луни нарастваха и се смаляваха. Нови влакове пристигаха и нови съдби се колебаеха на ръба, и ето че ненадейно мис Емили се изправи пред мен, а до нея Чарли и всичките им куфари и ми подаваха някаква книжна кесия.

— Какво е това?

— Ориз, Пип, най-обикновен бял ориз, за ритуала за плодородието. Хвърли го по нас, момчето ми. Изгони ни щастливо оттук. Чуваш ли тези камбани, Пип? Те са за мистър и мисис Чарли Дикенс! Хвърляй, момчето ми, хвърляй. Хвърляй!

Аз тичах и хвърлях, хвърлях и тичах, а те, застанали на задната платформа на влака ми махаха чак докато се загубят от погледа и ми викаха довиждане. Щастлив брак, Чарли! Бъдете щастливи! И пак се върнете! Щастливи… Щастливи…

И тогава, струва ми се, се разплаках, а Дог ревниво ми хапеше обувките, радостен, че отново ме има само за себе си, и мистър Винески ме чакаше пред бръснарницата да ми даде метлата и отново да ме направи свой син.

Настъпи ленивата есен и най-после пристигна писмо от двойката на сватбеното пътешествие.

Целия ден държах писмото неразпечатано и чак вечерта, когато дядо събираше с грапата листата пред чардака, излязох и седнах навън, загледах се в писмото в ръцете ми и зачаках дядо да вдигне поглед и най-после той погледна и аз отворих писмото и зачетох на глас в октомврийския сумрак:

„Скъпи, Пип — зачетох аз, но трябваше да спра за малко, като видях отново старото си, специално мое име и очите ми така се напълниха! — Скъпи, Пип. Тази вечер сме в Аврора, утре — във Фелисити, а вдругиден — в Елджин. Чарли има уговорени лекции за шест месеца напред. И двамата с Чарли работим усилено и сме най-щастливите… страшно щастливи… нужно ли е да го казвам?

Той ме нарича Емили.

Не знам дали ти е известно коя е тя, Пип, но има една поетеса, на която един ден сигурно ще й вземеш книгите от библиотеката.

А пък Чарли току ме поглежда и казва: «Това е моята Емили» и аз почти го вярвам. Не, наистина вярвам.“

Аз спрях, преглътнах и продължих нататък:

„Ние сме смахнати, Пип.

Хората са го казвали. А и ние си го знаем. И все пак си продължаваме така. Но хубаво е да си смахнат заедно с някого.

Ако бях смахната сама, нямаше да мога да издържа повече.

Чарли ти изпраща поздрави и каза да ти предам, че наистина е започнал чудесна нова книга, може би най-хубавата му досега… и на нея именно ти й беше измислил заглавието — «Студеният дом».

И така, пишем и пътуваме, пътуваме и пишем, Пип. И някоя година, съвсем скоро, може да се върнем с влака, който спира за вода във вашия град. И ако ти си там и ни повикаш с нашите имена, защото ние си ги знаем, ние ще слезем от влака. Но пък възможно е и през това време ти да станеш твърде голям. И ако като спре влакът, Пип, теб те няма, ние ще разберем и ще оставим влака да ни отнесе към все други и други градове.

Подпис — Емили Дикинсън.

П. П. Чарли казва, че твоят дядо е същинско копие на Платон, но не му го казвай.

П. П. П. Чарли е моят любим.“

— Чарли е моят любим — повтори дядо, седна до мен и взе писмото да го препречете. — Ех, ех… — въздъхна той. — Ех.

Седяхме дълго време, загледани в тлеещото октомврийско небе и новите звезди. Някъде далеч излая куче. Много далеч, чак на хоризонта, минаваше влак, той изсвири, камбаната звънна веднаж, дваж, три пъти и той отмина.

— Знаеш ли — проговорих аз, — не мисля, че те са смахнати.

— И аз, Пип — каза дядо, запали си лулата и духна клечката. — И аз.

© 1966 Рей Бредбъри

© 1982 Нели Константинова, превод от английски