Рей Бредбъри - Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел

Тя приближи, понесла спокойната лампа на лицето си, осветявайки пътя си със своя поглед.

Устните й се движеха, заети с думите в огромното пространство зад замъглените й очи.

Чарли жадно проучи устните й. После кимна. Изчака я да спре и фокусира погледа си върху нас, което тя направи някак сепнато. Тя въздъхна и се усмихна в себе си.

— О, Ралф, това си бил ти и… — Поглед на почитание затопли лицето й. — Ах, вие сте приятелят на Ралф, мистър Дикенс, нали?

Чарли се бе втренчил в нея с тиха и почти обезпокоителна преданост.

— Мистър Дикенс — казах аз, — приятно ми е да ви представя…

— „Понеже няма как да спра Смъртта…“ — издекламира наизуст той, затворил очи.

Библиотекарката запримига и челото й светна като фенер, вдигнат нагоре.

— Мис Емили — каза той.

— Тя се казва… — обадих се аз.

— Мис Емили. — Той протегна ръка да докосне нейната.

— Приятно ми е — каза тя. — Но откъде…?

— Зная името ви? Ами как иначе, мадам, като ви чух как поскръцвате с това напористо писане, каквото само поетите имат!

— О, това е нищо.

— Горе главата, не падайте духом — каза тихо той.

— Това не е нищо. „Понеже няма как да спра Смъртта“ е чудесно, първокласно стихотворение.

— Моите собствени стихотворения са толкова лоши — нервно каза тя. — И преписвам нейните, за да се уча.

— От кого преписвате? — измърморих аз.

— Чудесен начин да се научи човек.

— Нали, наистина? — Тя внимателно погледна Чарли. — Нали не се…?

— Шегувам ли? Не, с Емили Дикинсън никога, мадам!

— Емили Дикинсън ли? — възкликнах аз.

— Това означава много, щом го казвате вие, мистър Дикенс изчерви се тя. — Аз съм чела всичките ви книги.

— Всичките ли? — отекна той.

— Всичките — без колебание отвърна тя, — които сте публикували досега, сър.

— Току що свърши най-новата — намесих се аз. — Потресителна! „Разказ за два града“.

— А вие, мадам? — любезно попита той.

Тя разтвори малките си длани, сякаш за да пусне птичка.

— Аз ли? Аз не съм изпращала стихотворения дори до нашия градски вестник.

— Трябва да го направите! — извика той с истинска страст и убеждение. — Още утре. Не, днес!

— Но… — гласът й отслабна, — аз нямам никого, на когото първо да го прочета.

— Как така — каза с по-спокоен тон Чарли. — Вие имате тук Пип, а и — приемете моята картичка — Ч. Дикенс, ескуайър, който, ако разрешите, ще се отбива понякога да види всичко ли е наред в тази Аркадия на книгите.

Тя пое визитната му картичка.

— Не мога…

— Тц! Трябва. Защото аз предлагам само филии топъл хляб. А вашето слово трябва да бъде мармаладът и летният мед. Аз ще чета надълго и нашироко. Вие: кратко и с възторг от живота, примамвана от тази странно прелестна Смърт, към която често имате слабост. И толкова. — Той посочи. — Ей там, в далечния край на коридора свети лампата й, готова да поведе ръката ви… Музата ви очаква. Пазете я и я хранете добре. Сбогом.

— Сбогом ли? — попита тя. — Това не означава ли „Бог да бъде с вас“?

— Така съм чувал, мила лейди, така съм чувал.

И ненадейно се озовахме отново в слънчевата светлина. Мистър Дикенс едва не се спъна в пътната си чанта, която го чакаше там.

Насред поляната мистър Дикенс спря неподвижно и каза:

— Небето е синьо, момчето ми.

— Да, сър.

— Тревата е зелена.

— Аха. — Тогава спрях и се огледах истински наоколо. — Искам да кажа да наистина, дявол да го вземе!

— А вятърът… не ухае ли този сладостен вятър?

И двамата задушихме. Той продължи:

— И на този свят има славни момчета с огромно въображение, които знаят тайната на спасението…

Той ме потупа по рамото. Навел глава, аз се чудех къде да се дяна. И тогава ме спаси изсвирването.

— Хей, следващият влак! Ей го идва!

Ослушахме се.

След малко мистър Дикенс проговори.

— Ей го отминава… И хайде да се прибираме в къщи, момчето ми.

— В къщи! — извиках зарадван аз, после спрях. — Ами… мистър Винески?

— О, след всичко това, аз имам такова голямо доверие в теб, Пип. Всеки следобед, докато аз си пия чая и мозъкът ми си почива, ти ще изтичваш до бръснарницата и…

— Ще помитам косите!

— Юнак! Съвсем малко е нужно. Един малък заем приятелство от Английската банка за Първа национална банка на Грийн таун, Илинойс. А сега, Пип… молив!

Пипнах зад едното си ухо и намерих гума; пипнах зад другото и открих:

— Ето молив!

— Хартия?

— Хартия!

Вървяхме бавно под спокойните, зелени, летни дървета.