Рей Бредбъри - Невидимото момче

На другата сутрин момчето започва да безобразничи — квака като жаба, прави разни муцуни, пули се. По някое време я дебне зад гърба, сякаш иска да я удуши. Тя едва видимо потреперва.

После се приближава и като че ли иска да я ритне или да я заплюе. Тя дори не мигва, дори веждите й не трепват.

Изплезва се и започва да ръмжи, а тя само се смее:

— Да не би пък наоколо да има саламандър?

По обед безочието му стига връх: появява се гол голеничък, както майка го е родила.

Старицата едва не изпада в истерия. Но казва само с устни „Чарли!“

Чарли тича гол нагоре по склона, тича надолу — гол като деня, гол като луната, гол като слънцето, гол като току-що излюпен от яйце, и размахва белите си крачка като летящо над земята колибри.

Старицата си прехапва езика. Какво да му каже? Облечи се, Чарли? Как не те е срам? Защо се маскариш? Това ли да му каже? Ох, Чарли — да го кажа, че да се издам, бива ли?

А той припка по скалите гол, сякаш току-що роден, пляска се по бедрата, ту издува корем, ту го свива като цирков балон.

Старицата примижва и започва да чете молитва.

Продължава три часа, накрая тя не издържа:

— Чарли, ела при мен. Искам да ти кажа нещо.

Появява се мигом като отронен от дървото лист. Слава Богу, облечен.

— Чарли — казва тя, обърната към елата, — вече виждам големия пръст на десния ти крак. Ей го там!

— Ама наистина ли го виждаш?

— Да — уморено потвърждава тя. — Върху тревата, прилича на рогата жаба. Пък там отгоре лявото ти ухо виси във въздуха, съвсем-съвсем като розова пеперуда.

Чарли танцува и пляска с ръце:

— Появявам се, появявам се!

— Сега и глезена ти виждам.

— Върни ми и двата крака! — нарежда Чарли строго.

— Връщам ти ги.

— А ръцете? Как са ръцете?

— Виждам ги, виждам ги. Едната пълзи по коляното като паяк дългокрак.

— А втората?

— И втората пълзи.

— А тяло имам ли?

— Появява се… Комай всичко е наред.

— Сега ми върни главата и да си вървя у дома.

„У дома“ — с болка повтаря думите му Старицата.

— Не! — крещи тя злобно. — Нямаш глава, нямаш!

Да разтегне тази минута, да я разтегне…

— Тц, глава наистина нямаш.

— Съвсем ли нямам? — пита Чарли боязливо.

— Имаш, имаш! Господи, върна се твоята глупава кратуна! — заяжда се тя с болка. — А сега ми дай моя прилеп с игла в окото.

Чарли й хвърля прилепа.

— Е-хе-хей!

Викът му разчупва цялата долина и дълго след като си тръгва към къщи този вик кънти и се повтаря като ехо.

Старицата, превита от празна и тежка умора, нарамва своя наръч съчки и бавно тръгва към колибата. Тътрузи нозе, мърмори под нос и по целия път подире й върви Чарли — тази път наистина невидим; не го вижда, само го чува: ето, пада върху листата борова шишарка — това е той; ето, бълбука отдолу подземен поток — това е той; ето, катеричка се мята на клонче — това е той; и в здрачината седят двамата с Чарли край огъня, но този път той е наистина невидим, и го гощава с печена сланина, но този път той отказва. Тя изяжда сланината сама, нарича няколко магии и ляга до Чарли — е, наистина, направен от съчки, парцали и камъчета, но все едно, топъл е, като родно дете е, виж го как сладко придрямва ненагледният на мама, най-хубавият, на ръцете й задрямва, на майчините й ръце, а тя му разказва, сънно му разказва за нещо приятно, за нещо топло и златисто, докато изгревът не заставя пламъците бавно, бавно да излинеят…

© 1945 Рей Бредбъри

© Ангел Маринов, превод от английски

Ray Bradbury

Invisible Boy, 1945

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1375]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:36