Рей Бредбъри - Невидимото момче

— Какво момичетата?

— Няма да те поглеждат. Притрябвало им да целуват момче, дето нито то се вижда, нито устните му.

Чарли замислено рови в шумата с палеца на босия си крак.

— Нищо. Макар и за мъничко, ама ще бъда невидим. И как ще се забавлявам! Ще съм по-внимателен и толкоз. Ще стоя по-далеч от каруците и от конете. И от тате. Той като чуе подозрителен шум, веднага стреля. Нали съм невидим, ще си помисли, че катерица скача по дърветата, и ще ми напълни дупето със съчми.

Старицата кима към дървото.

— Сигурно така ще стане.

— Добре де — съгласява се Чарли, — тази вечер ще съм невидим, пък утре пак ще ме направиш като преди. Може ли?

— Има разни чудаци, дето искат да надскочат себе си — мърмори Старицата на бронзовия бръмбар, който пълзи по дървото.

— Това пък защо го рече?

— Ами ето защо — отвръща Старицата. — Хич не беше лесно да те направя невидим. А сега ще трябва време, че тази невидимост да си иде. То си е като боя, не пада веднага.

— Ето значи каква си! — крещи момчето. — Ти ме направи, ти! Дай сега магията обратно, искам да съм видим!

— Тихо де, не викай — казва Старицата. — То само ще си иде, първо ръката ще се покаже, после кракът…

— Как така — вървя си значи по гората, и само една ръка се вижда, тъй ли?

— Сякаш петокрила птица подскача по камънаците.

— Или крак?

— Сякаш розово зайче се шмугва в храстите.

— Или във въздуха плава една глава?

— Като космата карнавална топка.

— И кога ще си стана целият?

Тя казва, че има-няма година, и ще стане.

Чарли започва да се вайка и да хапе устни.

— Ти ме омагьоса, ти го направи, ти! Сега не мога да се върна вкъщи.

Очите й грейват.

— Тогава остани, живей при мен, момчето ми. Ще се грижа за теб, ще те глезя.

— Нарочно го направи! — крещи той. — Дърта сврако, искаш да ме задържиш, нали!

И хуква към гората.

— Чарли, върни се веднага!

Никакъв отговор, само топуркане на нозе по меката шума и далечен хлип.

Подир малко тя запалва огън.

— Ще се върне — казва на себе си, после продължава на висок глас: — Ще ми бъде дружка цялата пролет и до края на лятото. А когато ми дотегне и ми притрябва тишина, ще го отпратя.

Чарли се връща мълчаливо с първите сиви проблясъци на деня. Промъква се по бялата от сланата пътека, където покрай разхвърляните главни спи Старицата, сякаш сух припърлен клон. Сяда на огладен от ручея камък и вперва поглед в нея.

Тя не смее да обърне очи към него. Дойде съвсем безшумно, откъде би могла да знае, че е тук, щом е невидим?

По бузите му има сълзи.

Старицата си дава вид, че се събужда, макар да не е мигнала цяла нощ, после се извръща към изгрева.

— Чарли?

Погледът й подскача от бора към земята, от земята към небето, от небето към далечната планина. Вика го пак и пак, после за миг извръща очи към него, само за миг, и пак подхваща:

— Чарли? Ей, ти, Чарли! — крещи Старицата, а ехото й се подиграва.

Устните му се разтягат в усмивка: той си е тук, пък тя не го вижда! Сигурно усеща как в него набъбва някаква тайнствена сила, може би се наслаждава на мисълта за собствената си неуязвимост, но е щастлив, че е невидим.

— Къде пропадна това хлапе? Да беше дал поне някакъв знак, че да му приготвя закуска…

Суети се, ядосана от неговото упорито мълчание. После започва да пече сланина, набодена на дълга орехова пръчка.

— Нищо, може миризмата да го подсети…

И докато се извърне уж да го търси, той лакомо лапва парче месо.

— Боже мой, какво става? Ти ли си, Чарли?

Чарли избърсва устни с ръкав.

Старицата обхожда поляната с вдигнати напред ръце, за да пипне невидимия.

— Къде си, момчето ми?

Щом тръгва към него, Чарли хуква като вятър. В първия миг решава да го подгони, но се отказва — не можеш да гониш невидимо момче! — и пак присяда край огъня. Колкото и да направи от ръжена, той все го краде. Накрая изпада в ярост:

— Знам те, знам те къде си! И те чувам накъде бягаш!

Тя посочва с пръст, но не съвсем към него, а мъничко встрани. Той веднага се отмества.

— Сега си там! Пък сега си ей на там! — Цели пет минути го следи с пръст. — И те чувам как мачкаш тревите, как тъпчеш цветята, как чупиш съчките. Имам много чувствителни уши, като лист на розов цвят. Чувам даже как се движат звездите.

Той се прокрадва зад една ела и крещи:

— Тогава се опитай да чуеш как ще седя на камъка. Ще седя — и толкоз.

Целия ден седи неподвижно на камъка, на студа и сухия вятър, без да отвори уста.

Докато събира съчки, Старицата усеща как погледът му пълзи по гърба й като зверче. Иска й се да викне: „Виждам те, охо, как те виждам! Няма невидими момчета, аз просто си го измислих!“, но успява да стиска езика зад зъбите си.