Рей Бредбъри - Марс е раят

Обмисли различните теории, изказани от Хинкстън и Лъстиг в началото на следобеда. Остави всички други предположения да се спуснат лениво в дълбините на ума му, да се обръщат и да хвърлят смътни проблясъци. Мама. Татко. Едуард. Марс. Земята. Марс. Марсианци.

Кой е живял тук преди хиляди години? Марсианци ли? Или винаги е било такова, каквото е днес?

Марсианци. Повтори думата бавно, наум.

Едва не се разсмя на глас. Внезапно му бе хрумнала най-нелепата теория. Побиха го тръпки от нея. Естествено не си заслужаваше да й обръща внимание. Абсолютно невъзможно. Глупост. Забрави. Просто нелепица.

И все пак нека да предположим… Да предположим, че на Марс наистина живеят марсианци, които са видели как корабът ни приближава, видели са и нас в него и ни мразят. Да предположим — просто така, — че искат да ни унищожат като нашественици, като неканени гости. И че искат да го направят по някакъв много хитър начин, за да ни хванат неподготвени. Какво е най-доброто средство срещу земните хора с техните атомни оръжия?

Отговорът бе интересен. Телепатия, хипноза, спомени и въображение.

Да предположим, че всички къщи изобщо не са истински, че това легло не е истинско, а само плод на собственото ми въображение, оживяло с помощта на телепатията и хипнозата на марсианците, помисли си капитан Джон Блек. Да предположим, че къщите всъщност са с друга , марсианска форма, но марсианците са заиграли с желанията ми и са направили така, че да изглеждат като къщите в моя роден град, като собствения ми дом. За да приспят подозрението ми. Какъв по-добър начин да излъжеш човек от това да използваш като примамка собствените му майка и татко?

И самият град. Стар, от двайсет и шеста година, много преди да е роден който и да е от хората ми. От времето, когато съм бил само на шест и когато наистина е имало плочи на Хари Лодър, когато картините на Максфийлд Париш все още са висели по стените, когато е имало мънистени завеси, „Прекрасен Охайо“ и архитектура от началото на века. Ами ако за създаване на градчето марсианците са използвали спомени изключително от моя ум? Казват, че детските спомени са най-ярки. И след като са създали градчето от моя ум, са го заселили с най-обичаните хора от умовете на целия екипаж!

И да предположим, че онези двама души, спящи в съседната стая, не са ми никакви майка и татко. А двама невероятно умни марсианци, способни да ме държат през цялото време под хипнозата си.

А духовият оркестър? Ама че невероятен, изумителен план. Първо изиграй Лъстиг, след това Хинкстън, после събери тълпа; и когато всеки от кораба види починалата си преди десет или двайсет години майка, леля, чичо или любима, естествено ще забрави заповедите и ще се втурне навън. Какво по-нормално от това? Какво по-просто? Човек не задава въпроси, когато изведнъж вижда оживялата си майка; просто щастието му го поглъща изцяло. И ето ни сега всички в различни домове, лежим в различни легла, без закрилата на оръжията, а ракетата лежи празна на лунната светлина. И няма ли да е ужасно, ако се окаже, че всичко това е част от някакъв по-мащабен план на марсианците да ни разделят, покорят и убият? Може би по някое време през нощта брат ми до мен ще промени формата си, ще се разтопи и ще се превърне в нещо друго, в нещо ужасно, в марсианец. Би било съвсем лесно просто да се обърне в леглото и да забие нож в сърцето ми. И във всички други къщи по улицата десетки други братя или бащи внезапно ще се преобразят, ще грабнат ножове и ще ги забият в нищо неподозиращите спящи хора от Земята…

Ръцете му затрепериха под завивката. Тялото му изстина. Изведнъж това престана да бъде теория. Изведнъж се почувства ужасно уплашен.

Надигна се и се ослуша. Нощта бе много тиха. Музиката бе замлъкнала. Вятърът бе спрял. Брат му спеше до него.

Внимателно вдигна и отмести завивката. Измъкна се от леглото и тръгна тихичко към вратата. И тогава се разнесе гласът на брат му.

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал много студен.

— Попитах, къде си тръгнал?

— Да пийна вода.

— Но ти не си жаден.

— Напротив, жаден съм.

— Не, не си.

Капитан Джон Блек се втурна през стаята. Изкрещя. Изкрещя втори път.

Така и не стигна до вратата.

На сутринта духовият оркестър свиреше траурен марш. От всяка къща на улицата излязоха малки скръбни процесии и понесоха дълги сандъци по окъпаната в слънчеви лъчи улица. Баби, майки, сестри, братя, чичовци и татковци вървяха с плач към двора на църквата, където имаше прясно изкопани дупки и нови надгробни камъни. Шестнайсет дупки, шестнайсет камъка.