Рей Бредбъри - Марс е раят

— Да. Да.

Капитанът зажумя.

— Когато отворя очи, ще си изчезнал. — Премигна. — Още си тук. Господи, Ед, изглеждаш чудесно !

— Да вървим, обядът чака. Вече казах на мама.

— Сър, ако ви потрябвам, ще съм при моите старци — каза Лъстиг.

— Какво? О, добре, Лъстиг.

Едуард го хвана за ръката и го поведе.

— Ето я къщата. Помниш ли я?

— Че как! На бас, че пръв ще стигна верандата!

Побягнаха. Дърветата ревяха над капитан Блек; земята ревеше под краката му. Видя златната фигура на Едуард Блек да го изпреварва в този изумителен сън наяве. Видя как къщата се втурва напред, как мрежестата врата се отваря широко.

— Бих те! — извика тържествуващо Едуард.

— Вече съм старец, а ти си все така млад — задъхано отвърна капитанът. — Но пък и без това винаги ме биеше, помня го!

На прага стоеше мама — розова, пухкава, цялата грейнала. Зад нея — посивелият татко с лула в ръка.

— Мамо, татко!

Изтича като хлапе по стъпалата към тях.

Беше чудесен дълъг следобед. Привършиха късния обяд, настаниха се в гостната, той им разказваше за ракетата си, а те кимаха и му се усмихваха; мама си бе все същата, татко отхапа края на пурата и я запали замислено, точно като някога. За вечеря имаше голяма пуйка и времето летеше. Когато кокалчетата бяха оглозгани и останаха да лежат голи в чиниите, капитанът се облегна и въздъхна дълбоко и доволно. Нощта се спусна в дърветата и оцвети небето, лампите в милия дом излъчваха розови ореоли. От съседните къщи се чуваше музика, свиреше се на пиано, затръшваха се врати.

Мама постави плоча в стария ръчен грамофон и капитан Джон Блек изтанцува един танц с нея. Беше си сложила същия парфюм, който помнеше от лятото, когато двамата с татко загинаха при железопътната катастрофа. Беше съвсем истинска в ръцете му, докато се въртяха леко под звуците на музиката.

— Не всеки ден получаваш втори шанс за живот — каза тя.

— Утре ще се събудя — каза капитанът. — И ще се намеря отново в ракетата, в космоса, а всичко това ще е изчезнало.

— Не, не мисли така — нежно го сгълча тя. — Не задавай въпроси. Бог е добър с нас. Нека бъдем щастливи.

— Извинявай, мамо.

Плочата свърши със съскане.

— Уморен си, синко. — Татко посочи с лулата си. — Спалнята ти те чака, с месинговия креват и всичко останало.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли? Ами… не зная. Сигурно няма защо. Не, разбира се, че няма. Всички ядат или са в леглата. Един хубав сън няма да им се отрази зле.

— Лека нощ, сине. — Мама го целуна по бузата. — Хубаво е, че си у дома.

— Да, хубаво е да си у дома.

Остави света на тютюневия дим и парфюма, на книгите и меката светлина и тръгна нагоре по стълбите, като непрекъснато говореше с Едуард. Брат му бутна една врата и ето че пред него се озова жълтото месингово легло и старите сигнални флагчета от колежа, и проскубаната енотова кожа. Погали я развълнуван.

— Това е прекалено — каза капитанът. — Изтръпнал съм и нямам капка сила. Прекалено много неща се случиха днес. Сякаш съм стоял четиридесет и осем часа под порой без чадър или дъждобран. Целият съм пропит от емоции.

Едуард потупа широките снежнобели чаршафи и възглавниците. Отвори прозореца и в стаята нахлу нощното ухание на цъфтящ жасмин. Имаше лунна светлина и се чуваха далечни танци и шепот.

— Значи това е Марс — каза капитанът, докато сваляше дрехите си.

— Това е. — Едуард се съблече с лениви движения, изхлузи ризата си през главата и разкри златисти рамене и мускулест врат.

Светлините угаснаха. Лежаха един до друг в леглото — като преди колко десетилетия? Капитанът се протегна и потъна в аромата на жасмин, който движеше леко завесите в тъмната стая. Някой бе извадил грамофон някъде сред дърветата и бе пуснал тихо „Винаги“.

Споходи го мисълта за Мерилин.

— Мерилин тук ли е?

Брат му помълча, излегнал се в нахлуващата през прозореца лунна светлина.

— Да — каза най-сетне. — Извън града е. Но ще се върне до сутринта.

Капитанът затвори очи.

— Страшно ми се иска да я видя.

Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от дишането им.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Лежеше спокойно, оставил мислите да се реят свободно. Едва сега напрежението на деня отслабна; вече можеше да мисли логично. Всичко досега бе само емоции. Оркестри, познати лица. А сега…

Как? Как е станало всичко това? И защо? С каква цел? По добрата воля на някаква божествена намеса? Нима Бог наистина бе така загрижен за чедата си? Как, защо и за какво?