Рей Бредбъри - Марс е раят

— И ти седиш тук най-спокойно! — извика капитанът.

— Ш-ш-ш. — Старицата му смигна. — Кои сте вие да се месите в тези работи? Ето ни тук. Пък и какво всъщност е животът? Кой какво прави, защо и къде? Знаем само, че сме тук, отново живи, без да задаваме въпроси. Като втори шанс.

Тя се затътри напред и протегна тънката си китка.

— Пипнете.

Капитанът пипна.

— Истинска е, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Е, тогава защо да задаваме въпроси? — триумфиращо рече тя.

— Ами просто защото не ни е минавало и през ум, че ще попаднем на подобно нещо на Марс — отвърна капитанът.

— А ето че попаднахте. Смея да кажа, че на всяка планета бихме открили неща, които да ни покажат колко безкрайни са пътищата Божии.

— Това раят ли е? — попита Хинкстън.

— Глупости, не. Това е свят и ние имаме втори шанс. Никой не ни казва защо. Но пък и на Земята никой не ни е обяснявал защо сме там. Имам предвид на другата Земя. Онази, от която идвате. Откъде да знаем, че не е имало и друга преди нея ?

— Добър въпрос — призна капитанът.

Лъстиг продължаваше да се усмихва на старците.

— Господи, радвам се да ви видя. Господи, как се радвам.

Капитанът стана и се плесна небрежно по бедрото.

— Трябва да тръгваме. Благодаря за напитките.

— Разбира се, ще се върнете — казаха старците. — За вечеря, нали?

— Ще се опитаме да успеем, благодаря. Имаме обаче много работа. Хората ми ме чакат в ракетата и…

Млъкна. Погледна стреснато навън.

Някъде далеч в слънчевия ден се чуваха гласове, викове и приветствия.

— Какво става? — попита Хинкстън.

— Скоро ще разберем. — И капитан Джон Блек бързо излезе навън и изтича през зелената морава на улицата на марсианското градче.

Спря, загледан към кораба. Люковете бяха отворени и екипажът слизаше, всички размахваха ръце. Беше се събрала тълпа и хората му бързаха сред местните жители, разговаряха, смееха се и се здрависваха. Някои затанцуваха. Други се тълпяха. Ракетата остана празна и изоставена.

Избухнаха звуци на духов оркестър и от високо вдигнатите тръби и тромпети се заизвиваха радостни тонове. Последва порой от барабани и писък на флейти. Момичета със златни къдрици подскачаха. Момчета крещяха „ура“. Тлъсти мъже раздаваха евтини пури. Кметът държа реч. После всички от екипажа, хванали под ръка майка от едната страна и баща или сестра от другата, тръгнаха радостно по улицата към малки къщурки и големи имения.

— Спрете! — извика капитан Блек.

Вратите се затръшнаха.

Горещината се надигна в ясното пролетно небе и всичко утихна. Духовият оркестър изчезна зад ъгъла. Само ракетата остана да блести самотно под слънцето.

— Изоставиха го! — възкликна капитанът. — Изоставиха кораба! Живи ще ги одера, бога ми! Имаха заповеди!

— Сър — обади се Лъстиг, — не бъдете прекалено строг с тях. Намерили са стари роднини и приятели.

— Това не е извинение!

— Само си помислете какво са изпитали при вида на познати лица!

— Имаха заповеди, по дяволите!

— А вие какво щяхте да направите, капитане?

— Щях да се подчиня на заповедта…

Устата му остана отворена.

Под лъчите на марсианското слънце крачеше висок усмихнат мъж на около двадесет и шест, с изумително бистри сини очи.

— Джон! — извика той и забърза към тях.

— Какво? — Капитанът се олюля.

— Джон, мръснико! — Мъжът дотича, сграбчи ръката му и го тупна по гърба.

— Ти — каза капитан Блек.

— Аз естествено, кой друг?

— Едуард! — Капитанът се обърна към Лъстиг и Хинкстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е брат ми Едуард. Ед, запознай се с моите хора, Лъстиг и Хинкстън! Брат ми!

Стискаха си ръцете още известно време и накрая се прегърнаха.

— Ед!

— Джон, нехранимайко такъв!

— Изглеждаш чудесно, Ед. Но какво означава това? Изобщо не си се променил през годините. Умря на двайсет и шест, добре помня, а аз бях на деветнайсет. Господи, толкова години минаха, а ето те тук… Какво става, за Бога?

— Мама чака — усмихна се Едуард Блек.

— Мама ли?

— И татко.

— Татко? — Капитанът едва не падна, сякаш му бяха нанесли силен удар. Тръгна сковано, като зле координиран автомат. — Мама и татко са живи? Къде са?

— В старата къща на Оук Нол.

— Старата къща. — Капитанът го гледаше с изумление и радост. — Чухте ли? Лъстиг, Хинкстън?

Хинкстън го нямаше. Бе видял своята къща надолу по улицата и тичаше към нея. Лъстиг се смееше.

— Сега разбирате ли какво е станало с всички в кораба, капитане? Просто не са могли да издържат.