Джак Брул - Проклятието на Пандора

На Осемдесет и първа улица имаше жилищни сгради в стил арт деко, високи петнайсет етажа, солидни и пищни. Една пряка по-нататък кварталът се променяше в постройки от XIX век с по-богато украсени фасади от къщата, в която Мърсър живееше във Вашингтон. Лесно откри тази, която търсеше. Триетажната сграда бе построена от червеникав камък и имаше извити перила от двете страни на широките стъпала, водещи към входната врата. Мърсър изпита вълнение, когато погледна часовника си. Поканата за членство в този клуб с ограничен достъп беше нещо, с което човек можеше да се похвали.

За своя изненада той установи, че е подранил с половин час за срещата си с Чарлс Брус, стар приятел, който бе предложил за обсъждане кандидатурата му. Мърсър несъзнателно ускори крачка. В същия миг дървената врата се отвори и възрастен иконом в черен костюм извика:

— Доктор Мърсър?

— Да. Опасявам се, че съм подранил. Щях да почакам в най-близкото кафене.

— Няма да е необходимо. Господин Брус предположи, че ще пристигнете по-рано, и ми каза да ви чакам. Ще влезете ли? — Икономът отвори по-широко вратата.

— Благодаря.

Мърсър изкачи стъпалата, влезе и сякаш се озова в края на XIX век. Не беше виждал толкова много дърворезби на едно място. Ламперията във фоайето беше от махагон, а стълбището за втория етаж — от дъб, потъмнял от годините. Паркетът на пода бе застлан с красив персийски килим. Стените бяха украсени с ловни трофеи — глави на антилопи, зъби на глиган, наподобяващи бивни на малък слон, и огромен рог от носорог. Имаше десетки снимки от различни експедиции, осъществени под флага на Топографското дружество. Мърсър позна и няколко картини на Джой Адамсън, известния автор на „Роден свободен“. Мебелите в приемната бяха тежки и тапицирани с кожа, която се бе протрила през годините. На пода под прозореца имаше безформен къс желязо, който можеше да бъде само метеорит, а в ъгъла — дървена фигура с венец от златни листа.

Икономът се прокашля деликатно и Мърсър видя сребърен арабски поднос в ръцете му. Той осъзна грешката си, извади визитна картичка от джоба си и я сложи на подноса. Възрастният прислужник остави потъмнялата от годините антика до златната фигурка на индийския бог Шива на масичката във фоайето.

— Господин Брус ще слезе ей сега. Желаете ли да седнете?

Мърсър предпочете да се разходи из помещението. Във витрините имаше изящни колекции от предмети на изкуството и уникални експонати — рисунка върху зъб на кит, японски фигурки от слонова кост, пеперуди и кристали във всички оттенъци на дъгата. На етикетите пишеше кой и кога е намерил съответния експонат. Колекцията несъмнено беше най-богатата, която Мърсър бе виждал, а това беше само първата зала. Носеха се слухове, че Топографското дружество държи в трезора на банка в града безценни и с противоречива стойност вещи, които никога няма да бъдат изложени на показ. Мърсър разглеждаше безупречен жълт диамант, когато вратата зад него се отвори.

— Подарък за дружеството от Барни Барнато — каза Чарлс Брус. — Диамантът беше неговият дял от концесията, от която Сесил Роудс се нуждаеше, за да циментира монопола си в търговията с диаманти. Компанията му съществува и до днес под името „Де Беерс“. Погледни се, Мърсър. Нямаш нито един бял косъм и още си в отлична форма, както когато се запознахме.

Брус беше по-нисък от Мърсър и бе пуснал корем и двойна брадичка. Кестенявите му коси бяха оредели на челото. Очилата с рогови рамки бяха твърде малки за лицето му и черните му очи изглеждаха присвити. Брус беше банкер по професия и бе облечен в син костюм на дискретни райета, бяла риза и вратовръзка с инициалите на дружеството.

— Чудесно е, че те виждам, Чарли — каза Мърсър, ръкувайки се с него. — За петдесет и девет годишен мъж и ти не изглеждаш зле.

— Не се оплаквам — усмихна се Брус. — Още десет години и ще получа инфаркт и ще оставя Сюзан с няколко милиона долара.

Мърсър се засмя.

— Както винаги си оптимист. Как е Сюзан?

— Благодаря, добре. Децата ходят на училище и тя има много време да набира средства за приюти за бездомните животни в града.

— Колко станаха вашите?

— Три кучета и шест котки и всеки месец носи още. Имам чувството, че съм Ной — отговори Брус и започна да се качва по стълбите. — Между другото, поздравления. Прочетох в списание „Таим“ статия как си намерил онази диамантена мина в Еритрея. Не мога да ти опиша колко се зарадвах, когато отговори на обаждането ми, защото не знаех дали си се прибрал.