Стивън Бруст - Джерег

Спътникът й застана зад нея.

— Влад ли се казваш? — попита ме тя.

Кимнах.

— Аз съм Кийра. — Само кимнах. Тя отново се усмихна и се обърна към спътника си. Платиха си сметката и излязоха. Върнах се да почистя оцапаното от мъртвия. И от баща ми.

„Кийра — помислих. — Няма да те забравя“.

Когато пристигнаха стражите на Феникс, бях отзад, в кухнята, и чух баща ми да казва, че не, никой не е видял какво е станало, всички сме били отзад. Но така и не забравих усещането за студения нож, опрян в тила ми.

А другият пример…

Бях на шестнайсет и газех през джунглите на Адриланка. Градът бе някъде на стотина мили и беше нощ. Харесваше ми усещането за самота и лекият страх, стегнал стомаха ми при мисълта, че мога да се натъкна на див дзур, лиорн или, Вийра да ми е на помощ, на дракон.

Земята под ботушите ми пращеше от скършените клони и мляскаше, щом нагазех в кал. Никакво усилие не полагах да стъпвам тихо; надявах се, че шумът, който вдигам, ще подплаши всеки звяр, който би могъл да изплаши мен. Странна логика. Сега ми убягва.

Погледнах нагоре, но нямаше пролука в облачната пелена, загърнала Драгарската империя. Дядо ми беше разправял, че в източната ни родина небето не било така оранжево-червено. Казвал ми беше, че нощем човек можел да види там звезди и аз ги бях виждал през неговите очи. Той можеше да си отваря ума за мен и го правеше често. Беше част от метода му на обучение във вещерството. Същият метод, който ме доведе тогава, на шестнайсет години, в джунглите.

Небето огряваше джунглата достатъчно, за да виждам пътя си. Не обръщах внимание на драскотините по лицето и ръцете си от гъстия листак. Стомахът ми бавно се успокои от гаденето, която изпитах след телепортирането, довело ме тук.

Давах си сметка, че в това се крие голяма ирония: да приложа драгарското магьосничество, за да стигна тук, където можех да направя следващата стъпка в обучението си във вещерството. Наместих вързопа на гърба си и пристъпих на някаква поляна.

Реших, че може би ще ми свърши работа. Груб, обрасъл с гъста трева кръг с диаметър около четиридесет стъпки. Обиколих го бавно и много предпазливо, напрегнал очи за най-малките подробности. Само това оставаше, да се спъна в някое гнездо на криота.

Но полянката беше пуста. Отидох в средата и смъкнах вързопа. Измъкнах малкия черен мангал, торбичка въглища, черна свещ, благоуханна пръчица, умряла текла и шепа сухи листа. Листата бяха от растението джарънт, свещено за някои религии в Изтока.

Смачках грижливо листата на прах; после минах по обиколката на поляната, като хвърлях от праха пред себе си. Върнах се в средата. Там поседях малко, извършвайки ритуала с отпускането на всеки мускул по тялото, докато не изпаднах почти в транс. След като тялото ми се отпусна, на ума ми не остана нищо друго, освен да го последва. Щом се подготвих, сложих въглищата в мангала — бавно, парче по парче. Задържах за миг-два всяко: опипвах ръбчетата им и повърхността, като оставях саждите да се отъркат в шепата ми. При вещерството всяко нещо може се превърне в ритуал. Преди да е започнало същинското заклинание, подготовката трябва да се извърши подобаващо. Човек, разбира се, винаги може да изключи съзнанието си, да се съсредоточи върху очаквания резултат и да се надява. Шансовете за успех по този начин не са много добри. Странно, но когато се извърши по подходящ начин, вещерството е много по-удовлетворяващо от чародейството.

След като бучките въглища се наместиха точно както трябва, поставих между тях благоуханната пръчка. Взех свещта и загледах фитила дълго и упорито — карах го да пламне със силата на волята си. Можех, разбира се, да използвам кремък или чародейство дори, за да го запаля, но по този начин умът ми се настройваше на нужната вълна.

Предполагам, че и настроението на нощната джунгла е било благосклонно; само след минута-две видях от свещта да се вдига пушек, скоро последван от пламъче. Доволен бях също, че не усетих следа от душевното изтощение, съпътстващо изпълнението на по-голямо заклинание. До много скоро запалването на една свещ щеше да ме направи твърде слаб за псионичен контакт.

„Уча се, дядо“.

След това със свещта запалих въглените и вложих в тях волята си, за да се разгори хубав огън. Щом се разгоря, оставих свещта на земята. Вдишах приятно сладката миризма на уханната пръчица. Притворих очи. Кръгът смачкани листа на джарънт щеше да ме пази от случайни зверове, които можеха да ме притеснят. Зачаках.