Стивън Бруст - Джерег

— Би могъл.

— Но така и не мога да разбера… Виж, Крейгар, с такъв като Демона, такова нещо не може да е случайно, нали?

— Какво нещо?

— Грижливо уреждане на среща по такъв начин, че да събуди подозренията ми.

— Не. Не мисля, че… какво има?

Сто на сто беше забелязал изражението ми, което сигурно е било неотразимо. Поклатих глава.

— Точно така. Разбира се.

— Какво? — попита той. — Какво е „така“?

— Крейгар, ще ми уредиш трима телохранители за утре, нали?

— Телохранители? Но…

— Направи ги там келнерчета или нещо подобно. Няма да ти е трудно; заведението е наполовина мое. Което, бих добавил, Демона няма начин да не знае.

— Не мислиш ли, че ще схване?

— Разбира се , че ще схване. Точно това е номерът. Той знае, че ще се изнервя от срещата с него, затова съзнателно я урежда в ненормален час, за да ме направи подозрителен, така че да имам оправдание да взема защитни мерки. После отстъпва и казва: „Карай, направи там каквото трябва, за да се чувстваш сигурен, това не ме обижда“.

Отново поклатих глава. Още малко и щеше да ми се завие свят.

— Дано никога повече не ми се наложи да се срещам с кучия му син. Адски е коварен.

— Ти си адски коварен, шефе — каза Крейгар. — Понякога си мисля, че познаваш драгарите по-добре от повечето драгари.

— Познавам ги. Щото не съм от вас.

Той кимна.

— Добре. Значи трима охрана. Наши хора или под наем?

— Виж единият да е наш, другите двама ги наемаш. Няма нужда да му го набиваме в носа, ако познава нашите.

— Ясно.

— Знаеш ли, Крейгар — казах замислено, — тая работа никак не ми харесва. Този тип трябва да ме познава достатъчно добре, за да се сети, че ще загрея какво крои, което значи, че може в края на краищата наистина да е уловка. — Той понечи да заговори и вдигнах ръка. — Не казвам, че мисля, че крои, само, че може.

— Добре де, винаги можеш да му кажеш, че няма да стане.

— Да бе. И ако не се е канил да ме убива сега, след това ще се погрижи сто на сто.

— Вероятно — отстъпи Крейгар. — Но какво друго можеш да направиш?

— Мога да го изпортя кофти и да ида да се срещна с него. Добре, това е за утре. Нещо друго да имаш?

— Да — въздъхна той. — Някакъв текла са го смлатили миналата нощ, на две карета оттука.

Изругах.

— Много ли е пострадал?

Крейгар поклати глава.

— Счупено чене и два-три отока. Нищо сериозно, но реших, че ще искаш да знаеш.

— Добре. Благодаря. Доколкото схващам, не си разбрал кой го е направил?

— Още не.

— Ами намери го.

— Ще е скъпо.

— Майната й на цената. Ще е по-скъпо, ако всичките ни клиенти се сдухат. Намери го и го дай за пример.

Крейгар вдигна вежда.

— Не — казах му. — Не чак голям пример. И намери знахар за оня текла… за наша сметка. Клиент е, доколкото схващам?

— Всички тук са клиенти, по един или друг начин.

— Мда. Тъй че плати за лечението и го възмезди. Колко му е прибрал, между другото?

— Към два империала. Ако го чуеш как го описва, ще кажеш, че е Драконовият трезор.

— Сигурно. Слушай, защо не уредиш тая жертва да дойде да се види с мен, да му ги платя лично. Ще му поприказвам за уличната престъпност и колко ми е кофти, като съгражданин, разбира се, за това, което му се е случило. После може да се върне вкъщи и да каже на приятелчетата колко готин е тоя Чичо Влад Източняка, и може да завъртим нов бизнес от цялата работа.

— Шефе, гениален си.

Изсумтях.

— Нещо друго?

— Нищо важно, предполагам. Ще ида да ти уредя защитата за утре.

— Гот. И намери свестни хора. Както казах вече, това ме изнервя.

— Параноя, шефе.

— Мда. Параноичен и горд.

Той кимна и излезе. Увих Маготрепача на китката си. Дългата две стъпки златна верига беше единственото оръжие, което не сменях, тъй като нямах намерение да я оставям след себе си. Както намеква името й, тя разваля заклинания. Ако се канеха да ме ударят с магическа атака (едва ли, дори това да беше уловка), исках да съм готов. Свих ръката си да премеря тежестта. Добре.

Обърнах се към Лойош, който се беше наместил удобно на дясното ми рамо. Беше странно мълчалив по време на разговора.

„Какво става? — попитах го псионично. — Лоши чувства за срещата утре ли?“

„Не. Лоши чувства, че утре в кантората ще има текла. Мога ли да го изям, шефе? Мога ли? Ха? Ха?“

Изсмях се и продължих да нагласявам оръжията с подновен ентусиазъм.

„Синият пламък“ е на една къса улица, наречена „Медникарска“, малко встрани от пътя за Долен Кийрон. Пристигнах петнайсет минути по-рано и много грижливо си избрах място с гръб към вратата. Бях решил, че Лойош и внедрените ми тук хора ще могат да ме предупредят достатъчно бързо, тъй че предимството ако седнех с лице към входа едва ли щеше да е от значение. По този начин в случай, че срещата се окажеше легитимна, нещо, което силно подозирах, щях да покажа на Демона, че му вярвам, и щях да предотвратя всякакво чувство за „неуважение“, което можеше да изпита, като види, че съм взел мерки за защита. Лойош беше кацнал на рамото ми и наблюдаваше входа.