Стивън Бруст - Йенди

— Не било наша работа? А чия е тогава? Аз… ето на! Видя ли? Събуди един от пациентите ни.

— Толкова по-добре — контрира Мороулан и ми кимна. — Защото ти изчерпи всичкото ми търпение !

Помещението беше дълго, мрачно и пълно с книги. Имаше няколко стола, всички облечени с черна кожа, но бяха празни. Мороулан и Алийра стояха един срещу друг. Ръцете на Мороулан бяха скръстени на гърдите му; ръцете на Алийра бяха на кръста й. Когато се обърна към мен, забелязах, че очите й, обикновено зелени, са станали сини. Това е толкова опасен знак, колкото набъбването на израстъците по врата на дракон. Седнах на един стол да пооблекча малко болката. Това, което се вихреше тук, обещаваше да е добро.

Алийра изсумтя на коментара на Мороулан и му върна:

— Ха! Твоя е вината, ако не можеш да съзреш очевидното. Какво става, не ти ли се струва достатъчно коварно?

— Ако имаше нещо за съзиране — парира той, — несъмнено щях да го съзра много преди тебе.

Алийра усили атаката.

— Ако имаше чувство за чест колкото една текла, щеше да го съзреш толкова ясно, колкото и аз.

— А пък ти ако имаше зрението на една текла, щеше да можеш да съзреш какво ни засяга и какво — не.

Това принуди Алийра да парира.

— Как може да не ни засяга? Един дракон е дракон, и е дракон, само че тази се оказва, че е джерег. И аз искам да разбера защо, както би трябвало да искаш и ти.

Мороулан кимна към мен.

— А случайно да познаваш помощника на Влад, Крейгар? Той е също толкова дракон…

Тя отново изсумтя.

— Оная змия? Той беше изхвърлен от дома, както знаеш много добре.

— Може би така е било и с…

— Ако е така — почти викна тя, — ще го разберем, а след това — и защо.

— Защо просто не я попиташ?

— Никога няма да ми каже, знаеш го. Тя няма дори да признае , че е дракон, камо ли да…

Мороулан изсумтя и пробва лъжлив маньовър, с думите:

— Много добре знаеш, че единственият ти интерес в това е да намериш някоя друга, която да стане Наследничка.

— Е, и какво? Какво общо имат моите мотиви с…

— Алийра! — изведнъж извика Мороулан. — Може би трябва да попитаме Сетра.

Тя спря и килна глава на една страна.

— Да. Чудесна идея. Защо не? Може би тя ще успее да налее малко ум в главата ти.

Той пропусна обидата.

— Тогава да идем при нея. — Обърна се към мен. — Ще се върнем скоро.

— Хубаво — отвърнах. — Аз ще остана да почистя кръвта.

— Какво?

— Все едно.

Изчезнаха. Надигнах се с мъка и закретах към стаята на Кау… на Коути. Коути. Оставих името да се превърти в главата ми. КОУ-ти. Коууути. Коути. Хубаво източняшко име. Посегнах да отворя вратата, спрях и леко почуках.

— Кой е? — чу се отвътре.

— Жертвата ти.

— Коя точно?

— Мноого смешно.

— Влизай — покани ме тя. — Но на твой риск.

Пъхнах се вътре.

— Добро утро.

— Мммм.

— Снощи май не ме уби.

— О, и още как! Шест пъти. Но обърках бройката и те пресъживих седем.

Приседнах на леглото до нея. Още не се беше облякла. Устата ми беше пресъхнала.

— О! Забравил съм.

— Само че и ти можеше да ме убиеш, нали? — Гласът й изведнъж стана сериозен.

— Да — отвърнах замислено. — Но ти знаеше, че няма да го направя. Аз не го знаех за теб.

— Ще го запомня. — Засмя се леко. Този смях, заедно със свиването на раменете, го прибавих в списъка на нещата, които ми се искаше да ги прави по-често. Свещта запращя, затова зашарих пипнешком наоколо, докато намеря още няколко, и ги запалих всички с недогорялото парче. Върнах се на леглото и леко я потупах по бедрото. Тя се отдръпна към стената и се излегнах по гръб. Коути сложи ръка на гърдите ми.

Няколко минути блажена тишина, след което казах:

— Току-що чух много интересен разговор.

— Така ли?

— Засягаше партньорката ти.

Тя се напрегна.

— И какво по-точно?

Описах разговора. Тя се отдръпна от мен, отпусна се на ръката си и ме гледаше, докато говорех. Слушаше ме навъсено. Така също изглеждаше красива.

Привърших разказа и попитах:

— Наистина ли е Господарка на дракони?

Коути поклати глава.

— Тайната не е моя, че да я казвам.

— Добре. Изглеждаш притеснена.

Тя се усмихна и отново сложи ръка на гърдите ми.

— За убиец сте твърде чувствителен, лорд Талтош.

— Първо, не съм убиец — твърде много слухове си слушала за мен. Второ, същото се отнася за теб, в двойна степен. И трето, това „лорд Талтош“ не е ли малко неуместно, предвид обстоятелствата?

Тя се изкикоти.

— Както желаеш, Влад. Владимир. — Повтори го, бавно. — Владимир. ВЛА-ди-мийр. Влааадимийр. Владимир. Харесва ми. Хубаво източняшко име.