Стивън Бруст - Текла

Минах през стражите, докато стигна до командира им.

— Лорд Хааврен?

Погледна ме и лицето му замръзна. Но ми кимна.

— Неприятности няма да има — казах. — Беше грешка. Сега източняците ще си тръгнат. Исках само да ви го кажа.

Изгледа ме за миг и се обърна, все едно че бях някаква мърша. Обърнах се и отидох в аптеката. Намерих магьосничката и рекох:

— Така, можеш да я вдигнеш. И ако искаш да припечелиш още малко, Херт скоро ще излезе на улицата. Мисля, че ще ти е много признателен, ако го телепортираш до вкъщи.

— Благодаря. За мен беше удоволствие.

Кимнах и закрачих обратно към квартирата на Кели. Междувременно Херт се появи с няколкото си ранени мутри, в това число и един, на който трябваше да му помагат. Дори не ме погледна. Минах покрай него и с крайчеца на окото си видях, че магьосничката го приближи и го заговори.

Когато влязох вътре, от дядо ми нямаше и помен, както и от Коути. Лойош каза: „В кабинета на Кели са“.

„Хубаво“.

„Защо ме прати при него, а не се свърза псионично?“

„Дядо ми не го одобрява, освен в краен случай“.

„Случаят не беше ли краен?“

„Ох! Добре де, исках да се разкараш, за да мога да направя нещо глупаво“.

„Разбирам. Е, направи ли го?“

„Аха. И даже се отървах“.

„О? Значи ли това, че вече всичко е наред?“

Погледнах към кабинета, където дядо ми говореше с Коути.

„Сигурно не. Но вече не зависи от мен. Мислех, че сигурно ще съм умрял след всичко това, и исках някой да се погрижи за Коути“.

„А Херт?“

„Обеща да ме остави на мира — пред свидетели. Това ще го принуди да удържи на думата си, поне няколко недели“.

„А след това?“

„След това ще видим“.

На другия ден получих вест, че войската се е изтеглила от Южна Адриланка. Коути не се появи. Но всъщност не бях го очаквал.

За да си прочистя малко мозъка, се поразходих из квартала. Започваше да ми харесва чувството, че не съм толкова застрашен, колкото бях, когато започна цялата тази дивотия. Сигурно това положение нямаше да продължи дълго, но щях да му се радвам, докато мога. Даже се поразходих малко извън района си, просто защото ми беше много хубаво да се мотая без страх. Влязох в няколко гостилници, които обикновено не посещавам, и ми беше много добре. Гледах обаче да не се напия, макар че сигурно щеше да е все едно.

Минах и покрай оракула, когото бях посетил преди толкова време, и помислих да се отбия, но не го направих. Макар че продължавах да се чудя какво да правя с толкова много пари. Ясно беше, че няма да купя замък на Коути. Дори да се върнеше при мен, съмнявах се, че ще го иска. А идеята да си купя по-висока титла в дома Джерег ми се струваше нелепа. Оставаше да…

И тогава решението ми светна.

Първата ми реакция беше да се изсмея, но точно тогава не можех да си позволя да се изсмея на каквато и да било идея, а освен това щях да изглеждам глупаво — стоя посред улицата и се превивам от смях. Колкото повече се замислях обаче, толкова по-логично изглеждаше. Тоест, от гледна точка на Херт. Тоест, както ми беше казал Кели, човекът беше почти разбит; това щеше да му даде възможност да остане жив, без да му се налага да се опитва да ме убие.

От моя гледна точка беше още по-лесно. Щеше да ми навлече няколко административни проблема, разбира се, но можех да изтърпя няколко административни проблема. Хм. Приключих с разходката без инциденти.

Два дни по-късно седях в кабинета си. Намествах детайлите, пусках нещата в действие, такива дреболии. Влезе Мелестав.

— Да?

— Току-що пристигна пратеник от Херт, шефе.

— О? И какво има да ни съобщи?

— Каза „Да“. И че ще се сетиш за какво става дума. Чака отговор.

— Проклет да съм — викам му. — Да. Знам за какво става дума.

— Някакви указания?

— Да. Иди в трезора и изтегли петдесет хиляди златни империала.

— Петдесет хиляди?

— Точно така.

— Но… добре. После какво?

— Дай ги на пратеника. И му осигури ескорт. Погрижи се сумата да стигне до Херт.

— Слушам, шефе. Както кажеш.

— После се върни тук — чака ни много работа. И кажи на Крейгар да дойде.

— Окей.

— Вече съм тук.

— Ъ? Ох!

— Какво е станало?

— Точно каквото искахме. Имаме проституцията, която ще трябва да закрием или разчистим, биячите, които ще избием, и хазарта, чистачките и дребния бизнес, които можем да оставим.

— Искаш да кажеш, че стана?

— Мда. Току-що купихме Южна Адриланка.

Прибрах се вкъщи късно същата нощ и заварих Коути заспала на дивана. Погледнах я. Тъмната й, много тъмна коса се беше разрошила върху финото й гордо лице. Скулите й изпъкваха на бледата светлина на единствената запалена лампа, а тънките й изящни вежди се бяха събрали, докато спеше, сякаш се удивляваше на нещо, което й разказваше сънят.