Стивън Бруст - Текла

— Това са глупости…

— Понякога подражаваш дори на речевите шаблони на аристокрацията. Мъчиш се да станеш… не богат, а властен, защото точно това цени аристокрацията над всичко останало. И все пак в същото време носиш мустаци, за да наблегнеш на източняшкия си произход, и се солидаризираш с източняците дотолкова, че както са ми разправяли, никога не си прилагал занаята си върху свой събрат, и всъщност си отказал предложението да убиеш Франц.

— И това какво…

— Сега трябва да избираш. Не искам от теб да се откажеш от професията си, колкото и отвратителна да е тя. Всъщност не искам от теб нищо. Казвам ти, че в интерес на нашите хора е да не убиваш това лице. Прави каквото искаш. — И ми обърна гръб.

Прехапах устна, удивен отначало, че изобщо мисля за това. Поклатих глава. Сетих се за Франц, който беше искрено доволен от това, че използват името му за пропаганда, след като е умрял, и за Шерил, която сигурно изпитваше същото, и си помислих за всичко, което Кели ми беше наговорил последните няколко пъти, когато си приказвахме, и за Наталия, и си спомних разговора с Пареш, сякаш преди толкова време, и как ме погледна накрая. Сега го разбрах.

Повечето хора никога не са имали възможност да избират на чия страна да застанат, но аз я имах. Точно това ми говореше Пареш, и Шерил, и Наталия. Франц бе помислил, че вече съм избрал. Двамата с Коути бяхме стигнали до точка, при която можехме да изберем страните си. Коути беше избрала, сега трябваше да го направя и аз. Зачудих се дали мога да избера да остана по средата.

Изведнъж престана да има значение, че стоя сред тълпа непознати. Обърнах се към Коути и казах:

— Би трябвало да се присъединя към теб. Знам. Но не мога. Или не искам. Предполагам, че до това се свежда.

Тя не каза нищо. Нито някой друг. И в ужасната тишина на тази гадна малка стаичка просто продължих да говоря:

— Каквото и да е това, в което съм се превърнал, то не може да погледне извън себе си. Да, бих искал да извърша някакво велико добро за човечеството, ако така го наричате. Но не мога и двамата сме затънали в това. Мога да рева и да вия колкото си искам, но това няма да промени мен, теб или каквото и да било.

Все още всички мълчаха. Обърнах се към Кели.

— Сигурно никога няма да разбереш колко много те мразя. Уважавам те и уважавам това, което правиш, но ти ме унизи в собствените ми очи и в тези на Коути. За това не мога да ти простя.

И тогава, само за миг макар, видях, че и в него има нещо човешко.

— Аз ли съм го направил? Ние правим това, което сме длъжни. Всяко решение, което взимаме, се основава на това, което е нужно. Наистина ли аз съм ти причинил това?

Свих рамене и се обърнах към Херт. Като съм го почнал, поне да го довърша.

— Тебе пък те мразя най-много. Много повече, отколкото мразя него. Искам да кажа, това е извън бизнеса. Искам да те убия, Херт. И бих го направил много бавно — да те изтезавам, както ти мен. Това искам.

Все още ме гледаше съвсем безизразно с проклетите си очи. Исках да го видя да се присвие поне, но нямаше да го направи.

Може би щеше да е по-добре за него, ако го направеше. А може би не. Но докато го гледах, за малко отново да побеснея. Държах стилет, любимото ми оръжие за обикновено убийство. Жадувах да го накарам да го усети, а този негов безизразен поглед ми дойде много. Просто не можах да го понеса. Стиснах го за гърлото, тласнах го към стената, вдигнах острието срещу лявото му око. Казах му някои неща, които вече не помня, но не бяха нещо повече от ругатни. После казах:

— Те искат да те оставя жив. Добре, копеле такова, можеш да живееш. Засега. Но те наблюдавам, ясно ли е? Пращаш някой подир мен и си труп. Схвана ли?

— Няма да пратя никой подир теб — най-после отвори уста той.

Поклатих глава. Не му вярвах, но прецених, че поне съм спечелил малко време. Казах на Коути:

— Прибирам се у дома. Идваш ли с мен?

Тя ме погледна, със сбърчено чело и с жал в очите. Обърнах й гръб.

Щом Херт тръгна към вратата, чух зад себе си дрънчене на стомана и в стаята влетя тежък меч. След него влетя и един джерег, заднешком. От гърлото му стърчеше рапира, а към рапирата беше прикрепено деденцето ми. Амбрус беше на рамото му. Лойош долетя в стаята.

— Ноиш-па!

— Да, Владимир? Искал си да ме видиш?

— Може да се каже. — Нещо ми кипеше отвътре. Реших, че трябва да изляза, преди да е избухнало.

— Здравей, Талтош — каза Кели. На дядо ми.

Двамата си кимнаха.

— Изчакай тук — казах през рамо.

Излязох в коридора. Гардът, когото бях ранил, още охкаше и се държеше за корема, въпреки че беше извадил ножа. До него имаше още един, който се държеше за десния крак. Забелязах рани по двата му крака, по ръцете и на рамото. Раните бяха малки, но може би дълбоки. Бях доволен, че дядо ми все е още толкова добър, колкото го помнех. Минах предпазливо покрай тях и излязох на улицата. Вече се беше оформила плътна редица въоръжени източняци и също така плътна редица от стражата на феникс. Гардове джерег обаче не се мяркаха.