Стивън Бруст - Текла

До Херт също имаше един гард, който беше зяпнал в мен — очите му се разширяваха. Държеше нож. И беше готов да го хвърли по мен. И падна, с моя нож високо в дясната страна на гърдите.

Докато падаше, успя да метне оръжието, но то се плъзна встрани и само ме забърса по кръста. След като го избегнах, се обърнах, за да убия Херт, но Баджинок беше застанал пред него. Изругах наум и се извъртях към другия край на стаята, за да се оправя със следващата група противници.

Другите двама гардове извадиха оръжия, но се оказах по-бърз от тях. Пратих и на двамата по една стреличка, намазана с отрова, която щеше да стегне мускулите им, и добавих в телата им по още две неща, за всеки случай. Двамата се смъкнаха на пода, станаха и пак се смъкнаха.

Междувременно рапирата ми беше излязла от ножницата, а в лявата си ръка стисках кама. Баджинок беше извадил отнякъде лепип, което беше гадно, защото можеше да счупи острието на рапирата ми, ако го удари. Херт ме гледаше над рамото му. Още не беше извадил оръжие. Не знам, може би не е имал. Избегнах един удар от Баджинок и му отвърнах с рипост — посякох го чисто в гърдите. Направи един спазъм и падна. Погледнах към онзи, дето играеше пратеник. Държеше кама и тъкмо ставаше. Пусна камата и седна отново, с ръце много далече от тялото.

Откакто бях пристъпил в стаята, бяха изтекли не повече от десет секунди. Сега трима гардове лежаха на пода в различна степен на дискомфорт и безсилие (да не говорим за онзи в коридора), Баджинок най-вероятно издъхваше, а оцелелият джерег от страната на Херт беше заявил, че е извън играта.

Не можех да повярвам, че се е получило.

Нито пък Херт, който каза:

— Какво си ти, все пак?

Прибрах рапирата и извадих камата от колана. Не му отговорих, защото нямам навик да говоря с жертвите си — това поставя отношенията на съвсем погрешна основа. Чух нещо зад гърба си и видях, че очите на Коути се разшириха. Хвърлих се към стената, превъртях се и се надигнах на колене.

Някакво тяло — което не бях включил в сметката — лежеше на пода. Коути бе извадила кама и я държеше до хълбока си. Херт все още не беше помръднал. Проверих трупа, за да се убедя, че не е нещо повече от труп. Не беше. От гърба му стърчеше нещо като железен шип. Благодаря ти, Ищван, където и да си.

Изправих се отново и се обърнах към пратеника.

— Излез — казах му. — Ако пазачите тръгнат да влизат, моите хора отвън ще те убият. — Можеше като нищо да се зачуди защо, след като имам хора отвън, не са убили пазачите. Но не каза нищо; просто излезе.

Направих една стъпка към Херт и вдигнах камата. В този момент изобщо не ме интересуваше кой ме гледа и дали ще ме предадат на Империята. Исках само всичко това да свърши.

— Чакай — каза Кели.

Спрях се, предполагам най-вече поради пълно удивление.

— Какво?

— Не го убивай.

— Ти луд ли си? — Направих още една крачка. Херт ме гледаше абсолютно безизразно.

— Говоря сериозно — каза Кели.

— Радвам се.

— Не го убивай.

Спрях се и отстъпих крачка назад.

— Добре. Защо?

— Той е наш враг. Воюваме с него от години. Не искаме ти да влизаш и да ни решаваш проблема, и не искаме имперско, нито дори джерегско разследване за смъртта му.

— Знаеш ли, може да ти е трудно да го повярваш, но не давам и един писък на текла какво искате вие — казах. — Ако не го убия сега, съм мъртъв. Мислех, че бездруго съм мъртъв, но работите, изглежда, се решиха така, че може и да поживея. Няма да…

— Смятам, че можеш да уредиш той да престане да те гони, без да се самоубиваш.

Примигнах, после попитах:

— Добре де, как?

— Не знам — каза Кели. — Но погледни ситуацията. Ти му разнебити организацията почти до основи. Ще са му нужни всички ресурси само за да я възстанови. Той е в слаба позиция. Можеш да уредиш нещо.

Погледнах Херт. Лицето му беше все така безизразно. Казах:

— В най-добрия случай това означава, че просто ще изчака.

— Може би — отвърна Кели.

Обърнах се отново към него.

— Откъде знаеш толкова много как действаме ние и в каква ситуация е той?

— Работата ни е да знаем всичко, което засяга нас и тези, които представляваме. С него воюваме от години, по един или друг начин. Длъжни сме да го познаваме и да знаем как действа.

— Добре. Сигурно. Но все пак не ми каза защо трябва да го оставям жив.

Кели ме изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, ти си едно живо противоречие. Роден си в Южна Адриланка, източняк си, но ето, че цял живот правиш всичко възможно, за да го отречеш, да усвоиш нравите на драгарите, почти да се превърнеш в драгар, нещо повече, в аристократ…