Стивън Бруст - Орка

— Отдавна не сме се виждали, Влад. — Казах го, защото знаех, че за него, който можеше да очаква да живее не повече от шейсет-седемдесет години, изтеклото време наистина трябва да изглежда дълго.

— Да, отдавна. Колко странно, че досега просто не сме се сблъскали на улицата.

— Не си се променил.

— Останало е по-малко от мен. — Вдигна лявата си ръка да ми покаже, че кутрето липсва.

— Какво се е случило?

— Тежък багаж.

Примижах съчувствено.

— Да намерим някое местенце, където да поговорим?

Той се огледа. Намирахме се в Северен пристан, доста далече от Адриланка, но на същия океан, и кейовете, макар и по-стари, си бяха общо взето същите. Един неголям двумачтов търговски кораб разтоварваше на петдесетина разтега по-нататък, наблизо беше и рибарският пазар. Между тях, на самия океански бряг, бяхме съвсем видими за стотици хора, но близо до нас нямаше никой.

— Че какво му е лошото тук?

— Не ми вярваш — казах леко уязвена.

Забелязах как язвителният отговор едва се спря зад зъбите му. Историята ни с Влад беше доста дълга и нито една случка не можеше да му даде повод за подозрения. Изгледа ме накриво.

— Доколкото знам, организацията ужасно иска да ме убие. Ти все още работиш за тях. Извинявай, ако съм малко бъзлив.

— О, да — съгласих се. — Ужасно те искат, да.

Водата мляскаше и гъргореше около кея, запазил се още от края на Междуцарствието. Долавях заклинанията, предпазили дървото да не изгние. Въздухът беше наситен с миризмата на океан: сол и умряла риба. Често казано, никога не ми е харесвала.

— Кое все пак е това момче?

Попитах не толкова защото държах да разбера, колкото за да му дам време. Савн, както го нарече Влад, изглеждаше симпатичен младок текла, сигурно на не повече от деветдесет години. Все още излъчваше сила и енергия, които понамаляват някъде след второто столетие, и косата му беше също толкова тъмнокафява като очите. Подразних се, че можах да си го представя като любовник на Влад. Все още не беше реагирал нито на мен, нито на нищо наоколо.

— Почетен дълг — каза Влад с онзи присъщ му тон, когато се опитва да е ироничен. Дадох си сметка, че ми е липсвал. Изчаках да продължи. — Савн пострада, може да се каже, докато се опитваше да ми спаси живота.

— Пострадал? Как?

— А, обичайното — използва моргантско оръжие, за да убие един немрящ магьосник.

— Кога стана това?

— Миналата година. Има ли значение?

— Всъщност не.

— Радвам се, че хвана съобщението, и се радвам, че дойде.

— Ти си психически невидим, знаеш ли?

— Знам. Камъкът Феникс.

— Да.

— Как е Айбин?

Айбин сигурно беше последният човек, за когото Влад можеше да поиска да се осведоми „как е“. Знаеше го и аз също го знаех.

— Добре си е, доколкото знам. Не съм го виждала отдавна.

Той кимна. Погледахме известно време залива, но не помогна много. Най-сетне се обърнах към Влад.

— Е? Тук съм. Какво има?

Той се усмихна.

— Може пък да съм измислил начин да накарам организацията да прости и да забрави.

Засмях се.

— Скъпи Влад, дори да успееше да оплячкосаш съкровищницата на Дракон до последния глобус и да я струпаш в краката на съвета, пак нямаше да ти простят.

Усмивката му помръкна.

— Така е.

— Е, тогава?

Той сви рамене. Все още не беше готов да заговори. Нищо, мога да съм много търпелива.

— Знаеш ли — рекох, — не са много източниците, които се мотаят наоколо с два джерега на раменете. Съвсем сигурен ли си, че не си твърде подозрителен?

— Да. Никой професионалист не би опитал нищо на такова място, а ако някой аматьор реши да опита — да заповяда. А докато стигне да ушите на някой, който си знае работата и може да ми спретне нещо, вече ще ме няма.

— Но ще знаят кой си.

— Не мисля да се задържам тук повече от няколко дни.

Кимнах. Той попита колебливо:

— Някакви новини от къщи?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Моля?

— Питаш за Коути.

— Ами…

— Обещала съм да не казвам нищо, освен че е добре.

— О. — Не ми убягна как трескаво заработи умът му, но той не каза нищо повече. Ужасно ми се искаше да му кажа какво става, но обещанието си е обещание, дори на една крадла. Особено на крадла.

— Как се измъкваше дотук?

— Откакто се сдобих с момчето, стана по-трудно, но се справях, криво-ляво.

— Как?

— Общо взето, стоях настрана от населени места, а знаеш, че горите са пълни с разни разбойници.

— Един от тях ли си станал?

— Не. Ограбвам тях.

Изсмях се.

— Точно в твоя стил.