Стивън Бруст - Исола

Точно в мига, в който напусна, се появи Мороулан — той през вратата — явно по силата на някакъв закон за съхранение на магьосници. Некромантката напусна с дъжд от искри; Мороулан се появи с плясък на криле. Криле на джерег, за да сме по-точни. Крилете на Роуца, за да сме по-прецизни. Лойош напусна рамото ми и изхвърча към нея, двамата се сплетоха във въздуха в подобие на танц, обиколиха веднъж из стаята, преди да кацнат на раменете ми, и продължиха любовната си милувка, с търкане на шии и глави зад главата ми. Всичко беше много сладко.

„Казах ти, че съм сладък“.

— Помислих си, че може би ти липсва — каза Мороулан.

— Да, а и на Лойош също. Благодаря от името на двама ни.

Той ми кимна, обърна се към Сетра и заяви:

— Императрицата е съгласна.

— Добре. Некромантката също.

— Обожавам, когато един план започне да се намества — подхвърлих напосоки.

Мороулан сви рамене и рече:

— Имам нещо за теб, Влад. — Бръкна под наметалото си, извади една торба и я изсипа на масата до лакътя ми. Съдържаше пет-шест ками с различна големина. — Реших, че може би ще искаш да се презаредиш, затова ги насъбрах от оръжейната. Не знам точно какво ще ти хареса, но една-две поне сигурно ще ти свършат работа.

— Да. Много предвидливо от твоя страна. — Огледах ги внимателно и ги наместих по тялото си. Само с една ръка си беше доста работа, но това ми напомни да ги поставя така, че всички да са достъпни за дясната ми ръка. Тъй че една отиде на кръста ми, една между плешките, друга в десния ми ръкав, схващате идеята. Изведнъж се почувствах много по-добре, изпружих крака и се отпуснах.

— Приличаш на човек, който не се кани да ходи никъде, Влад — подметна Сетра.

— Ами, не се каня да си тръгвам скоро. Да не би да бъркам нещо?

— Смятах веднага да ни пренеса при Бедствието на Ейдрон. Не знаем кога ще се появят. Бих предпочела да ги изпреварим.

Погледнах лявата си ръка, после — Сетра. С достатъчно красноречиво изражение, надявах се. Тя кимна.

— Разбирам те. Но Маготрепача пак може да е полезен, ако можеш да го въртиш с дясната ръка.

Въздъхнах.

— Е, добре. — Надигнах се бавно от дивана. — Вярвам, че Алийра ще се включи скоро.

— Би трябвало. Мороулан, ако обичаш, свържи се с братовчедка си, когато е на разположение, уведоми я, че тръгваме незабавно, и й дай точното ни местоположение.

Той отдаде чест, с лека ирония, струва ми се. Мисля, че все още й беше ядосан за „младия дракон“. Пресуших чашата с вино и попитах:

— Сетра, никога ли не ти омръзва да си главнокомандващият генерал?

Тя се усмихна кисело.

— Това е половината мечта на всеки генерал, Влад: кампания, в която не ти трябват интенданти. Другата половина, разбира се, е кампания, в която не ти се налага да глезиш подчинените си. Ако получа и двете наведнъж, ще смятам съществуването си за удовлетворено и отново ще се превърна в част от скалата на Дзур планина.

„Отново?“

— Отново?

Тя само сви рамене и не отговори, проклетницата.

Поставих внимателно чашата на масата и казах:

— Е, да се залавяме, а?

— Да — каза Тъмната дама на Дзур планина и се обърна към Тилдра. — Ако получим възможност да преговаряме с тях, ще я използваме. Трудното е да разберем дали ни мамят. Мислиш ли, че ще можеш?

— Не знам — отвърна Тилдра. — Надявам се. Ще се опитам, разбира се.

Сетра кимна.

— Добре. Да слагаме точката тогава.

— Мислиш ли, че това наистина ще е точката?

— Ако имаме късмет, ще сложим край на този гамбит на дженоините.

— Мен ме устройва — отвърнах аз; постарах се да прозвучи, все едно че умирам от желание да участвам в играта. Лявата ми ръка висеше отпусната и безпомощна и Маготрепача се разви. Взех го в дясната и след доста усилия успях да го навия на китката си. Смешно стоеше там. Смешно ми беше и че нося моргантска кама. И това, че си нямам действаща лява ръка, беше много смешно. Целият си бях една жива смешка.

„Лойош, млък“.

„Не съм…“

„Знам. Сетра щеше да го нарече превантивен удар“.

— Още нещо да ни трябва? — попита Мороулан.

Сетра пипна дръжката на Ледоплам и отвърна:

— Не. Мисля, че имаме всичко.

— Имаш ли местоположението?

— След малко. Почакай.

Тилдра застана до мен и я попитах тихичко:

— Знаеш ли какво искаше да каже с онова, че щяла да стане отново „част от скалата на Дзур планина“?

— Не — отвърна Тилдра също тихичко. — И аз се чудех.

— Може би се изрази метафорично.

— Може.

Не бях убеден. Бас слагам, че и Тилдра не беше.