Сандра Браун - Обичай ме

Сейдж леко изви очи към него и го погледна крадешком. Той сигурно щеше да си умре без някога да разбере какъв силен смут бе предизвикал в душата й. Никога нямаше да узнае колко силно я нарани отказът му да я люби, нищо че мотивите му бяха повече от благородни. Беше я отблъснал и то точно в момента, в който се чувстваше така уязвима, както никога преди.

Травис бе засегнал дълбоко самоуважението и чувството й за собствено достойнство. А сега, все още уязвима и несигурна в себе си, бе получила поредната плесница, този път от Харлан.

Най-много обаче я безпокоеше фактът, че този мъж бе в състояние да я нарани толкова жестоко. Просто не можеше да си го обясни, не можеше да повярва, че бяха стигнали толкова далеч.

Чейс и Лъки седяха заедно на верандата и пийваха бира, когато Харлан паркира пикапа на алеята. Какво ли щяха да си помислят за нея, ако някога разберяха, че още през първия си работен ден бе пожелала работника, когото бяха наели, за да им помага?

Тя погледна Харлан с известно неудобство.

— Случилото се в караваната ще си остане между нас, нали?

— Точно така.

— И не е необходимо, изпълнен с разкаяние да си признаеш всичко?

— Точно така.

— Просто ще забравим, че това някога се е случвало.

— Невъзможно.

Сейдж рязко вдигна очи към неговите. Погледът му я зашемети и тя едва успя да възстанови дишането си, слезе от колата и се отправи към къщата с несигурна походка.

— Здрасти.

— Къде беше досега? — поиска да разбере Чейс.

— Има ли някакво значение?

— Чакахме те — намеси се Лъки. — Чейс не искаше да си тръгне, преди да си се прибрала.

— Е, добре, вече съм тук — сухо осведоми тя.

— Чакай, нямаме никакво намерение да те ядосваме — обади се по-големият й брат. — Просто ни хрумна една гениална идея и искахме да я обсъдим с теб.

— Каква идея?

Тя се прибра под верандата, за да се скрие от студения, ситен дъждец. С периферното си зрение забеляза Харлан, който се подпираше на един от подпорните стълбове по същия начин, по който го бе видяла да се опира в обраслата с бръшлян стена на къщата на Белчърови в оная нощ, в която го видя за пръв път.

— Как се справи тя, Харлан? — попита Лъки.

Той се изкашля.

— Тя… ами, добре. Наистина добре. Има усет за тия неща.

Сейдж усети, че се изчервява. Не смееше да го погледне и отчаяно се опитваше да прогони от ума си спомена за страстните му целувки и да се концентрира върху думите на братята си.

Лъки беше много възбуден.

— Последната дума е твоя, разбира се.

— Последната дума за какво?

— Изобщо няма да се обърнем към него, ако ти ще се чувстваш неудобно — каза Чейс.

— Към кого да се обърнете?

— А той може и да ни откаже — продължаваше Лъки.

— В такъв случай — обади се Чейс, — никой няма да се сърди. Ще запазим добрите си отношения.

— Но той е в твърде изгодно положение. Познава хора с пари, които може да пожелаят да вложат капитали в начинанието ни.

— Единственото, което трябва да направиш, Сейдж, е да го запалиш за идеята, да му разкриеш плановете ни.

Сейдж ги гледаше с недоумение. Най-накрая вдигна и двете си ръце, показвайки, че се предава и ги попита през смях.

— Кой? Ще ми кажете ли най-сетне за кого говорите?

— Доктор Белчър — захили се Чейс, — бащата на Травис. Бъдещият ти свекър.

— Здравей, Лъки. Извинявай, че се обаждам толкова късно.

— Харлан? Колко е часът?

Харлан погледна часовника си.

— Минава два. Исусе, съжалявам! Просто изгубих представа за времето.

— Няма нищо. Нали те помолих да ми се обадиш. Е?

Харлан почувства, че Лъки моментално се отърси от сънливостта си. Дяволски се мразеше, че трябваше да го събуди сред нощ, и то за да му съобщи лошите си новини.

— Сега вече знам защо училищното ръководство беше готово да ни продаде този компютър толкова евтино.

Дни наред бе обикалял из града, опитвайки се да намери някакъв компютър на старо. Най-накрая бе чул за едно държавно училище, което предлагаше компютър по номиналната му цена.

— Не работи ли? — мрачно попита Лъки.

— Изобщо.

— По дяволите!

— Съгласен съм.

В настъпилата тишина ясно се долавяше обхваналото ги разочарование.

— Ами, връщай се в такъв случай — каза му Лъки. — Изобщо не биваше да оставаш там толкова дълго.

— Не, ще опитам още нещо, преди да привърша за тази вечер. Да се обадя ли на Чейс?

— Недей. Зная, че те помоли да му позвъниш, но няма смисъл да го будиш с подобни новини.

— И аз си помислих същото.

— По дяволите — повтори Лъки. — Ще ми се Сейдж да се обади и да каже докъде е стигнала с Белчър.