Сандра Браун - Обичай ме

Любопитството й надделя. Тя слезе от пикапа и изкачи двете стъпала. Първата врата остро изскърца, когато я отвори. Сейдж премигна няколко пъти, а после бутна и другата и влезе вътре.

Очакваше да попадне в истинска кочина, осеяна с празни бирени кутийки и списания с голи момичета. Вместо това се озова в доста уютно и много подредено помещение. Обзавеждането бе старо и евтино, но всичко бе изключително чисто. Той наистина имаше какво да чете. Всъщност притежаваше твърде богата библиотека, но интересите му очевидно клоняха към научната фантастика — имаше най-новите бестселъри — и вестниците и списанията с текущите новини. Имаше един-единствен съвсем порядъчен брой на Плейбой.

Сейдж съвсем дискретно се огледа наоколо, опитвайки се да открие семейни фотографии, пощенски пликове с написан върху тях адрес на подателя — нещо, което да й даде представа за семейството и произхода му. Не видя нищо, което да й подскаже с какво се бе занимавал, преди да дойде в Милтън Пойнт.

Усети присъствието му, преди да е чула приближаването му и се обърна, за да го погледне. Без да му мисли много, тя му зададе въпроса, който се въртеше в главата й.

— Винаги ли си живял сам?

— Да.

— Бил ли си женен?

— Вече ме пита за това.

— Попитах те дали някога си бил сгоден.

— Май търсиш под вола теле, а? — Забелязал зле прикритото й раздразнение, побърза да добави — Никога не съм се женил.

— Деца?

Устните му леко трепнаха, но той успя да подтисне усмивката си.

— Не.

— На колко години си?

— На двадесет и девет. Скоро ще навърша тридесет.

Изглеждаше по-стар — почти колкото Лъки, който вече бе минал тридесетте.

— Къде е семейството ти?

— Нямам семейство.

— Не може да нямаш майка. Сам ми каза, че тя не се е разтревожила, когато си ги напуснал.

Той остави книгата, която бе взел от задното помещение, и пристъпи една крачка към нея. Караваната изведнъж й се стори два пъти по-малка.

— Защо си толкова любопитна, Сейдж?

— Не зная. Просто съм любопитна.

— Освен семейството ми, какво още те интересува?

— Откъде си? С какво си се занимавал преди Чейс да те срещне в Хюстън? Защо дори не си правиш труда да заключваш вратите на караваната? Защо предпочиташ да живееш по този начин, след като имаш университетска диплома и очевидно си доста интелигентен?

Той огледа обстановката с преценяващ поглед.

— Какво точно не одобряваш в начина ми на живот?

Тя замълча. Не искаше да му посочи очевидното, защото се боеше, че думите й могат да прозвучат твърде неучтиво.

— Харесва ми да живея така, Сейдж. Много ми харесва. Не заключвам вратите си, защото не притежавам нищо, което някой би пожелал. Човек, който не притежава нищо, не може да бъде обсебен от вещите си. Не му се налага да се безпокои, че някой може да му открадне нещо ценно. Харесва ми да живея спокойно, необезпокояван от подобни страхове и опасения.

Той направи още една крачка и стопи разстоянието между тях. Върховете на ботушите му опряха в обувките й. После леко разтвори крака и стъпи от двете страни на обувките й, като леко изпъна бедрата си напред.

Харлан стоеше срещу нея в тихата, смълчана каравана и близостта му я объркваше и зашеметяваше. Напрегнато се взираше в лицето й с проницателните си сини очи и Сейдж малко се боеше от него. А може би се боеше от треперенето под лъжичката, което изпитваше всеки път, когато той застанеше толкова близо до нея.

— Попитай ме още нещо, Сейдж.

— Ти вече отговори на всичките ми въпроси — Беше останала без дъх. — Не искам да зная нищо повече.

— Напротив, искаш.

— И какво е то?

— Искаш да знаеш кога ще те целуна отново.

— Не искам да зная нищо подобно! Откъде ти хрумна това?

Той изобщо не се смути от мигновения й опит да опровергае думите му.

— Ти си като котките, нали, Сейдж? Непрекъснато драскаш, хапеш и съскаш, за да се предпазиш от околните. Всеки път, когато някой се приближи до истинската Сейдж, ти се наежваш и нападаш. — Харлан сведе поглед към устните й. — Ако само можеше да се отпуснеш за момент, сигурно щеше да замъркаш от удоволствие.

Тя мъчително преглътна. Искаше да отстъпи назад, но бе неспособна да направи дори една крачка. Искаше да погледне встрани, но не бе в състояние да отдели очите си от лицето му.

— Никога няма да ме чуеш да мъркам. Никога няма да ти позволя да ме целунеш отново.

— Напротив, ще ми позволиш. Твърде много хареса целувките ми.

— Нищо подобно.

Той вдигна ръце и обхвана лицето й. Палците му ласкаво погалиха устните й.