Сандра Браун - Пламъци

— Брат ми и Портър?

Лара се смъкна до стената. Предпочиташе тайната, която безумно бе жадувала да разкрие цели пет години, сега да бе умряла с Джоди Такет, за да не гледа как по лицето на Кий се разлива мъчително разочарование, подобно на разплискано черно мастило.

— Били са любовници? — Гласът му беше станал крехък и сух като стар пергамент. Късаше се на всяка дума.

Тя кимна покрусено.

— Онази сутрин във Вирджиния брат ми е бил в леглото с Портър, а не ти. Ти си ги заварила.

По бузите й се стичаха сълзи. Избърса ги с юмрук.

— Да.

— Господи! — изруга и стисна зъби. — О, господи! — подпря лакът на свитото си коляно, зарови пръсти в косата си и похлупи челото с длан. Изкара няколко тежки мига в тази страдалческа поза.

Накрая вдигна глава и погледна към майка си.

— Кларк ти е признал всичко, нали?

— Когато даде…

— Когато е купил мястото за Лара — подсказа Кий. Джоди кимна незабележимо. Очите й плуваха в сълзи. — поискала си да знаеш защо ще прави такива щуротии за жената, провалила живота му. Той не е издържал и ти е казал. Сигурно си го проклела или си се отрекла от него. И той се е самоубил.

От гърдите на Джоди се изтръгна ужасен звук.

— Кий, пощади я — прошепна Лара.

Но той съвсем не бе настроен да я изтезава. Провря ръце под нея и я вдигна до гърдите си. Тя изглеждаше мъничка и безпомощна в яката му прегръдка, жената, която намести красота, с ум, се бе домогнала до прочутия плейбой от Идън Пас, която бе подтикнала Фъргъс Уинстън към криминални престъпление, за да потърси отмъщение и десетилетия наред, внушавала боязлива почит у своите подчинени, а в цял град безусловна вярност.

Кий изтри лигите от брадичката й с палец, сетне облегна глава върху темето й.

— Няма нищо, мамо. Кларк е умрял, знаейки, че го обичаш. Знаел е.

— Кий. — Тя промълви името му, не с укор, а разкаяно. Успя да повдигне ръката си ида я сложи на рамото му. — Кий…

Той стисна очи толкова силно, че от тях се процедиха сълзи. Линейката пристигна, но Кий продължаваше да я държи в обятията си, шепнеше й утешително като на малко дете и нежно я полюшваше.

Но Джоди Такет вече бе мъртва.

— Благодаря ви, господин Хоскинс. — Оли лично бе пренесъл продуктите до колата й и ги бе натоварил в багажника.

— Пак заповядайте, д-р Малори.

— Как е госпожа Хоскинс?

Той измъкна една носна кърпа от задния си джоб и невъзмутимо попи очи.

— Не я бива много. Все седи в стаята на Танър. Бърше прахта. Толкова често чисти килима с прахосмукачката, че вече го е протрила. Ни яде, ни спи.

— Защо не я доведете да я прегледам? Мога да й предпиша слабо успокоително.

— Благодаря, д-р Малори, но нейният проблем не е физически.

— Скръбта понякога води до редица заболявания. Знам това. Нека да намине към мен.

Той кимна, отново й благодари и се върна към задълженията си в „Бързо и евтино“. Този ден бе един от най-натоварените дни супермаркета, срядата преди Празника на благодарността. Тексас стрийт гъмжеше от народ.

Група доброволци окачваха новогодишни украси, опъваха гирлянди с многоцветни лампички през улицата и закрепваха един Дядо Коледа с каубойска шапка и ботуши върху покрива на банката. Минувачите даваха спонтанни съвети.

Въпреки неотдавнашното бедствие, животът в Идън Пас продължаваше.

Лара тъкмо се канеше да изкара колата си от платения паркинг, когато линкълнът на Кий внезапно се залепи зад нея и й препречи пътя. Той слезе и се шмугна между колата й и някакъв пикап, спрян от другата й страна.

Пронизителното изсвирване на клаксон и нечий вик отново привлякоха вниманието му към улицата.

— Ей, Такет, ще я мръднеш ли тая жълта дрисня или не? Заприщил си цялата проклета улица.

Кий се провикна в отговор:

— Заобиколи я, бе скапаняк такъв! — С добродушна усмивка той показа среден пръст на приятеля си Опосума. Още се смееше, когато стигна до шофьорската врата на Лара, почука по стъклото и смъкна авиаторските си слънчеви очила. — Хей, док, как е хавата?

Не се бяха виждали от смъртта на Джоди. Щом той се държеше така небрежно и тя щеше да отвърне по същия начин, макар че сърцето й се разтуптя.

— Мислех, че си заминал за Аляска.

— Следващата седмица. Обещах на Джейнълин да остана поне до Деня на благодарността. Те с Буи за първи път ще го празнуват заедно. Тя адски държи на присъствието ми, за да разрежа пуяка.

— Доведе го да се запознаем.

— Кого, пуяка ли?

Тя завъртя очи, давайки му да разбере, че е оценила шегата му.