Сандра Браун - Предизвикателството

Той погали косата й и изненадан откри колко гъста, разкошна и мека е. Докосна кожата на главата й и започна нежно да я масажира. Устните му се допряха до ухото й:

— Притеснявах се за теб.

Загрижеността му я трогна дълбоко и тя се вкопчи в ризата му. Усещаше топлината на кожата му, очертанията на твърдите му мускули, къдравите косъмчета на гърдите му.

— Къде беше, Ейна?

Това име й беше чуждо и за момент не можа да съобрази защо я нарича така. После си спомни. Това име бе една лъжа. Лъжа, както и всичко останало. Целият й живот бе изтъкан от фалшиви образи и преструвки. В този момент не желаеше нищо друго, освен да чуе истинското си име — Рейна — от устните на Трент. Искаше да усети дъха му, докато шепне името й. Искаше да види как устните му го изричат.

— Защо плачеш? Къде беше?

— Не ме питай, Трент.

— Намирам те да плачеш сама в тъмното. Мислиш ли, че мога да пренебрегна това? Кажи ми какво има. Мога ли да помогна? Къде беше и защо тръгна, без да ми кажеш дори довиждане?

Тя се отблъсна от него. Без да се срамува, изтри лице с опакото на ръцете си. Изведнъж осъзна, че е без очила. Но той не би могъл да разпознае в мрака подутите й от плач очи.

— Трябваше да ида на погребението на един приятел.

Трент изчака малко, после я прегърна през раменете. Прокара показалеца си по бузата й и избърса сълзите, които бяха останали там.

— Съжалявам. Близък приятел ли ти беше?

— Много.

— Внезапна смърт?

Тя отново закри лицето си с ръце и простена:

— Да… да. Самоубийство.

Трент тихо изруга и ръката върху рамото й се стегна. Той отново положи главата й върху гърдите си.

— Лоша работа. Знам какво е. Преди да започна да играя за „Мустангите“, имах приятел от друг отбор. Коленете му се скапаха дотолкова, че накрая му казаха, че повече не може да играе. Той се застреля. Разбирам как се чувстваш.

— Не, не разбираш — извика ядосано тя и рязко се изтръгна от ръцете му. — Ти не си бил виновен за смъртта на приятеля си.

Рейна се опита да се изкачи по стълбите, но той я настигна, хвана я за ръката и я обърна към себе си.

— Искаш да кажеш, че ти си виновна за това самоубийство?

— Да.

— Не вярвам — твърдо отсече той и леко я разтърси. — Не можеш да отговаряш за нечий друг живот. Никой не може.

— О, Трент, продължавай да ми го казваш, докато повярвам. — Обви ръце около стоманените му бицепси и го погледна умолително. — Повтори го хиляди пъти, ако това ще ме убеди.

Той я придърпа към себе си и я притисна в прегръдките си.

— Така е. Повярвай ми. Ако приятелят ти е бил склонен към саморазрушение, ти не си можела да направиш почти нищо, освен да го забавиш.

— Изоставих го, когато имаше нужда от мен.

— Повечето хора се научават да се справят с разочарованията. Не се обвинявай, че приятелят ти не е успял.

Той я залюля в прегръдките си и след малко попита:

— Сега по-добре ли си?

— Да. Още ме боли, но не е толкова непоносимо.

Стояха почти до стената. Тя се облегна на нея, но ръцете й продължаваха да са върху раменете на Трент. Той допря устни до шията й.

— Съжалявам, че страдаш от всичко това.

Тя несъзнателно отпусна глава назад.

— Благодаря ти. Не можех да говоря за това с никого. Имах нужда от това… от теб.

— В такъв случай се радвам, че бях тук.

Ласките му вече не бяха утешителни. Те носеха съвсем друго послание.

— Ейна?

— Хм?

Погледна удивен лицето й.

— Ейна?

След миг устните му бяха върху нейните — топли, твърди и настоятелни. Обхвана лицето й с длани и леко наклони глава. От гърдите му се изтръгна дълбоко стенание.

Рейна стисна здраво раменете му, извърна глава и задъхано простена:

— Не.

— Да.

Не й даде друга възможност да протестира. Властните му устни уловиха нейните в целувка, която напълно я лиши от воля.

Цялото й тяло сякаш омекна и тя щеше да се свлече на пода, ако неговото мускулесто тяло не я притискаше до стената и не я задържаше изправена.

Обви ръце около врата му и отговори на звуците, които се изтръгваха от гърдите му, със свои стенания, изпълнени с желание — неукротимо и първично.

Езикът му се плъзна между устните й и предизвика експлозия от светлини и цветове в главата й. Това прекрасно усещане бе ново за нея. Всяко движение изпращаше сигнали из цялото й тяло. Зърната на гърдите й настръхнаха. Сърцето й биеше ускорено.

Спряха за миг — да си поемат въздух, погледнаха се удивено и отново потънаха в обятията си. Първата хапка само бе изострила апетита им и сега и двамата бяха още по-гладни от преди.