Сандра Браун - Предизвикателството

Тя се изправи на крака. Всяко от движенията й издаваше умората й.

— Ще си лягам, мамо. Кога е погребението?

— Утре в два. Наела съм лимузина, която ще ни вземе оттук. Ще намериш апаратчето си за зъби на нощното шкафче до леглото. Сложи си го. Зъбите ти изглеждат ужасно.

— Ти иди с лимузината. Аз ще взема такси. Тъй като нямам намерение да нося проклетото апаратче никога повече през живота си, а зъбите ми са ужасни, сигурна съм, че ще предпочетеш да се возиш сама в лимузината и да не те виждат с мен.

На погребението Рейна застана встрани от останалите опечалени, скрита от чифт черни очила и черна шапка, които бе купила същата сутрин. Никой не я разпозна. Никой не я погледна. Никой не я заговори, докато ронеше сълзи сред малката групичка хора, които се разпръснаха веднага след края на церемонията. Всеки един от тях изглеждаше доволен, че е изпълнил обществените си задължения и сега можеше да се махне от жегата и задуха в гробището на Ню Джърси, за да си отдъхне в обзаведената си с климатик кола.

Рейна остана там даже и след като Сюзън мина покрай нея, без дори да й кимне. Защо, Мори, защо?, питаше тя отрупания с карамфили ковчег. Защо не й беше казал за финансовите си проблеми? Наистина ли се бе самоубил?

Тази мисъл бе прекалено ужасяваща, но тя си спомни вълнението в гласа му, когато й бе казал за големия договор, както и отчаянието, с което я бе помолил да помисли над предложението.

И сега, на път от Хюстънското летище за Галвстоун, тези въпроси все още не й даваха мира. В добавка към мъката й по магистралата валеше проливен дъжд. Беше безрадостен, мрачен дъжд, който напълно отговаряше на настроението й.

Бъдещето й се простираше пред нея като равната крайбрежна магистрала. Еднообразно. Монотонно. Пусто. Не виждаше никакъв лъч светлина в това бъдеще. Как можеше отново да бъде щастлива и безгрижна с незаличимата мисъл за самоубийството на Мори, което тежеше на съвестта й?

Къщата беше тъмна. Забеляза, че колата на Трент я няма. Сигурно двамата с Руби бяха излезли някъде. Тя взе куфара си и изтича под дъжда до задната врата.

Остави багажа на верандата, свали шапката си и я изтърси от водата. Съблече сакото си и го сложи на един стол да изсъхне. После бе ред на обувките и чорапите й.

Боса се запъти към кухнята. Там беше необичайно мрачно. Дори колосаните дантелени пердета на прозорците изглеждаха тъжни и унили на фона на безрадостния пейзаж отвън. Наля си вода от чешмата, но след като отпи два пъти, остави чашата на мивката. Чувстваше се така съкрушена, че всяко движение бе мъка за нея. Ръцете и краката й тежаха като олово и полагаше върховни усилия, за да ги движи. Беше изпаднала в мрачно отчаяние.

Баща й бе починал, когато бе съвсем малка, така че не си го спомняше. Сега за пръв път в живота си страдаше от загубата на някой, когото наистина бе обичала. Как се справяха хората със загубата на любим съпруг или на дете? Смъртта беше толкова ужасяващо окончателна. Без да включи лампите, тя мина през изпълнената със сенки трапезария и отиде в преддверието. По високите тесни прозорци на входната врата се стичаха ручейчета дъжд. Бяха печални, сребристи и студени. Приличаха на сълзи. Рейна погледна нагоре към тъмното стълбище и се запита дали ще намери сили да се качи до стаята си.

Апатично се отпусна на малката пейка, сгушена под стълбището. Подпря лакти на коленете си, положи глава на дланите си и зарида. На погребението бе плакала тихо и сдържано, но сега можеше да се отдаде на мъката си.

Парещи и горчиви сълзи бликаха от очите й неспирно, както дъждът зад стъклата. Те се стичаха по бузите й и канеха от брадичката й. Раменете й се тресяха от риданията.

Усети го миг преди да докосне рамото й с ръка. Вдигна глава. Той стоеше пред нея, извисил мъжественото си тяло. Сивкавата светлина едва се промъкваше във фоайето, камо ли под стълбите. С мъка успяваше да различи чертите на лицето му, но забеляза, че тъмните му вежди са свъсени тревожно.

Майка й не й бе предложила никаква утеха. Останалите хора на погребението не я познаваха. Нуждаеше се от успокоение, жадуваше за някакъв знак на подкрепа. Тя посегна към единствения достъпен източник. Без да мисли, здраво хвана ръцете му. Трент се отзова веднага, като седна на твърдата пейка до нея и я прегърна. Не каза нищо, само притисна лице до мократа й коса. Нежно положи главата й върху рамото си. Тя зарови лице в ризата му и остави неспирния поток от солени сълзи да попива в мекия плат.