Сандра Браун - Предизвикателството

— Добре, но ако получиш топлинен удар, спомни си, че съм те предупредил.

Показа й как да пълни саксиите с почва и колко от торфената смес да добавя към нея. Не след дълго тя работеше с лопатката така, сякаш го бе правила цял живот. От време на време бършеше с ръкав потта от челото си, но толкова се забавляваше, че дори не забелязваше горещината и задуха.

— Имаш ли нещо против? — попита я след малко Трент, хванал подгъва на тениската си.

— Ами не.

Той я свали и я хвърли настрана.

— Май аз съм този, който се разтапя.

Докато гледаше голото му тяло, Рейна усети как и тя започва да се разтапя. Но причината не бе в горещината, а вътре в нея. Краката й омекнаха, сякаш нямаше кости.

— Определено изглеждаш в добра спортна форма — каза тя възможно най-небрежно, предвид свитото й гърло. Всяко движение на ръцете и раменете му караше мускулите под загорялата му кожа да изпъкват.

— Надявам се да е така.

Забеляза загриженото изражение на лицето му и колебанието в гласа му.

— Имаш ли някакви съмнения?

Той се засмя, но смехът му съвсем не бе весел.

— Живея с тези съмнения, откакто започнах да играя в професионалната лига, а дори и отпреди това, когато предстоеше важен мач в шампионата.

— Но ти имаш забележителна кариера. — Когато Трент я погледна въпросително, тя побърза да поясни: — Руби ме осведоми подробно за нея, когато ти пристигна. Или гордостта й е преувеличена? Не е ли вярно, че те смятат за един от най-добрите играчи?

Обикновено приемаше подобни комплименти като нещо напълно заслужено. Но пред Рейна се чувстваше задължен да бъде откровен докрай.

— Имал съм и добри сезони, но миналогодишният бе истинска катастрофа.

— Защо, Трент?

— Остарявам.

Тя остави настрана лопатката си и го погледна внимателно.

— Остаряваш? Та ти нямаш и трийсет и пет.

— Което в професионалния футбол означава, че отдавна съм прехвърлил средната възраст.

Притеснен, че изказва гласно най-съкровените си страхове, той започна да се занимава с една лейка. И все пак бе облекчение да има някой, който да го слуша толкова внимателно. От дълго време изпитваше нужда да се довери на някого. Сега не би могъл да спре, дори и да искаше.

— През последния сезон годините започнаха да ми тежат, макар че от известно време се боря с това. Преди три години се наложи да оперират рамото ми. После отново влязох във форма, но рамото ми ме притесняваше. Всеки пас ми причиняваше адски болки. С всеки мач ставах все по-неточен в подаванията си. И тъй като нападението на отбора ни зависи преди всичко от точните пасове, резултатите бяха катастрофални. Нямаше кого друг да обвинят. Вината бе в полузащитата. И по-точно — в мен.

Рейна не разбираше почти нищо от футбол, но въпреки това му съчувстваше. Познаваше модели, които на трийсет години смятаха, че животът им е свършил, защото бяха прекалено стари да продължат кариерата си.

Тя се приближи до него, като се бореше с желанието си да го докосне утешително по рамото.

— Но нали от самото начало си знаел, че това не може да продължи вечно?

— Разбира се, че знаех. Аз съм реалист. Никога не съм си заравял главата в пясъка. Финансово съм се подготвил да се оттегля от футбола. Съдружник съм в една изключително преуспяваща агенция за недвижими имоти в Хюстън. Но искам да се оттегля, когато сам реша, а не защото съм принуден да го направя. Всеки сезон в отбора идват нови играчи. И те наистина са добри, Ейна. И толкова млади, по дяволите! — Печално поклати глава. — Вероятно си мислиш, че хленча, защото ревнувам от по-младите момчета. Кълна се, че не е така.

— Вярвам ти — тихо каза тя.

Той стисна юмруци и затвори очи.

— Искам само още един сезон. Печеливш сезон. Искам да си ида, когато съм на върха, а не когато съм достоен единствено за съжаление и присмех.

Ръката й сякаш сама посегна и стисна неговата, за да подсили думите й.

— Никой няма да те съжалява, Трент. Мисля, че това наистина ще бъде един велик сезон за теб. Сигурна съм.

— Наистина ли?

Погледът й бе искрен и сериозен.

— Да, наистина.

Изведнъж всичко наоколо изгуби значение. Сякаш двамата бяха сами в света. Тя жадно поглъщаше с очи лицето му и усещаше несигурността и страха му така ясно, както бе усещала и своите тревоги в миналото.

Ако не бях красива, майка ми изобщо нямаше да ме обича.

Така бе разсъждавало малкото самотно момиченце. Допреди шест месеца бе вярвала, че единственото ценно нещо в нея е външният й вид. Откакто бе отхвърлила образа на красавицата Рейна, бе успяла да си намери двама много добри приятели — Руби и Трент. Тя бе човек, достоен за приятелство и любов, независимо от външността си.