Сандра Браун - Предизвикателството

— Да, разочарован съм. Мисля, че не си с всичкия си, но въпреки това те обичам.

— Аз също те обичам. Извинявай, че ти причинявам толкова неприятности.

— Животът е пълен с тях, Рейна. Учудващо пълен.

След това си пожелаха лека нощ. Щеше й се да бъде по-уверена в решението си. Разговорът с Мори я бе натъжил и я бе накарал да почувства известна носталгия по миналото.

И тогава обърна поглед към букета от маргаритки. Те бяха като слънчев лъч, който разпръсна мрачното й настроение и върна радостта й от живота. Изпълнена от светли чувства, тя най-после заспа.

Спа до късно. Когато отвори очи и погледна през прозореца, разбра, че слънцето отдавна е изгряло. Часовникът й потвърди този факт. Веднага щом стана от леглото, забеляза бележката, пъхната под вратата.

Почуках два пъти, но не чух никакъв отговор. Да, често подслушвам на вратата ти. Предполагам, че спиш до късно. Напълно го одобрявам. Ще се видим по-късно.

Бележката не бе подписана, но нечетливият почерк и хуморът й бяха много добре познати.

Облече се и слезе долу. Къщата бе празна. Излезе през задната врата и реши да посети оранжерията на Руби. Хазяйката й често се хвалеше с резултатите от труда си там.

В стъклената постройка бе топло и влажно, но миризмата на прясно разкопана почва й допадна. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Водните пари се кондензираха в малки капчици по стъклените стени и покрива. Бе тихо. Стъпките й по меката почва бяха безшумни. Мина покрай дълги маси, върху които в правилни редици бяха подредени саксии с растения. Тя ги разгледа внимателно, като се любуваше на всеки екзотичен цвят и всеки нежен лист, прорязан от тънки жилки.

— Лентяйството е грях.

Стресна се и рязко се обърна.

— Пак го направих, нали? Приближих се тихо и те изплаших? Извинявай, не беше нарочно.

Трент свали торбата с торфена смес, която носеше на рамото си, и изтри ръце в отрязаните си до колене джинси. Тениската му бе мокра от пот.

Рейна му се усмихна.

— Сигурна съм, че не е било нарочно. Тук е толкова тихо. О, добро утро все пак. Къде е Руби?

— Току-що я накарах да се прибере и да полегне. Заедно ходихме до разсадника да вземем торфената смес. Там е толкова топло и задушно, че леко й прилоша. Казах й, че ще довърша започнатото от нея.

— И какво е то?

— Ще засадя онези растения в тези саксии — посочи й ги той.

— Красиви бегонии — отбеляза Рейна, докато запретваше ръкавите на ризата си. — Ще ти помогна.

— Не си длъжна да го правиш.

— Но аз искам.

Като дете никога не й бе разрешавано да играе на пясъка. Не биваше да прави нещо, което би навредило на съвършения й вид. Всяко косъмче в прическата й трябваше да бъде на мястото си. Не й бе разрешено да кара колело или ролкови кънки, защото можеше да ожули коленете си. Драскотините и белезите трябваше да се избягват на всяка цена. Когато бе в гимназията, понякога се бунтуваше срещу наложените ограничения, но когато майка й откриеше, че е нарушила някое правило, така се разгневяваше, че Рейна дълго не смееше да повтори опита.

Като малка никога не бе имала и приятели, с които да играе. Не й бе разрешено да тича с хлапетата от квартала. През ученическите си години също нямаше много приятелки, защото другите момичета смятаха необикновения й външен вид за заплаха. Кое момиче с достатъчно ум в главата си би искало да бъде сравнявано с Рейна?

В гимназията момчетата изпитваха някакво страхопочитание към нея и рядко я канеха на срещи. Рейна Рамзи бе най-прекрасното създание, което повечето от съучениците й бяха виждали някога. Беше ги страх да изпробват новопридобитата си мъжественост пред нея.

Сега Рейна реши да се възползва от възможността да си поиграе като дете в пясъка.

— С какво да започна?

— Най-напред съблечи някоя и друга дреха — каза Трент.

— Какво?!

— Не мислиш ли, че е добра идея?

— Не.

— Не се прави на срамежлива. Ако искаш, и аз ще се поразсъблека. — Той се засмя в отговор на смразяващия й поглед. — Ейна, ще се свариш в тези дрехи. Тук е като в сауна.

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Страхувам се, че ще се разтопиш и от теб ще остане само купчина дрехи, които никой няма да иска дори да погледне, и аз ще се чудя какво да ги правя.

Погледна го заплашително, но видя, че той просто се шегува.

— Не се тревожи за мен и дрехите ми.

Той озадачено поклати глава, като се питаше дали тя не страда от някакво ужасно кожно заболяване, което иска да скрие от хората. Сутрин тичаше с него, облечена в анцуг, който я прикриваше от глава до пети.