Сандра Браун - Алибито

— Естествено ще ги разпитаме — отвърна Смайлоу с хладна сдържаност. — Тоест онези, които не са в затвора.

В случаите, когато делата не бяха предадени на федералния съд, Хамънд бе успял да вкара няколко издигнали се престъпници зад решетките. Лут Петиджон доста често бе заобикалял правилата, но се отърваваше на косъм от съдебно преследване. Играеше си със закона, но никога не бе прекрачвал границата.

— Една от последните му сделки е била свързана с остров — осведоми ги Смайлоу.

Стефи гневно въздъхна:

— Нищо ново!

— Тази е по-различна. Островът Спекъл се намира на около три километра от бреговата ивица и е сред малкото, на които строителството е забранено.

— Петиджон щеше да има неприятности заради това — отбеляза Стефи.

Смайлоу кимна:

— Погрижил се е да остане чист. Името му не фигурира в никой от документите за партньорство. Поне в тези, които открихме досега. Но ви уверявам, че ще проучим и всички останали. — Погледна Хамънд и добави! — Подробно.

Сърцето на Хамънд натежа като оловна топка в гърдите му. Смайлоу не казваше нищо за аферата на Петиджон с острова Спекъл, което да не му бе известно. Той знаеше още много. Повече, отколкото би искал.

Преди около шест месеца областният прокурор на Южна Каролина му бе възложил да направи разследване във връзка с опита на Петиджон да разработи острова. Беше стигнал до разтърсващи открития и бе истински изумен, когато видя името на баща си сред инвеститорите. Докато не разбереше дали има връзка между този проект и убийството на Петиджон, щеше да пази тайна. Също както Смайлоу бе заявил пред него, и той щеше да уведоми детектива за подробностите, когато му дойдеше времето.

Стефи предположи:

— Възможно е Петиджон жестоко да е изиграл някого от тези бивши съдружници и така да го е подтикнал към убийство.

— Съществува и такава вероятност — каза Смайлоу. — Проблемът е, че Лут действаше в съдружие с важни клечки, сред които имаше и хора от всички нива на властта. Поддържаше приятелски отношения с влиятелни личности. Това ще усложни събирането на сведения, но няма да ми попречи да ровя.

Хамънд знаеше, че ако Смайлоу започне да рови, все някога ще стигне до името Престън Крос, което чакаше като съкровище да бъде извадено на показ. Беше само въпрос на време връзката на баща му с Петиджон да бъде разкрита.

Мислено прокле баща си, че го бе поставил в такова неловко положение. Скоро щеше да бъде принуден да избира между своя дълг и предаността към семейството си. Нечистите сделки на Престън биха му коствали най-малко отстраняване от делото срещу убиеца на Петиджон. Ако се стигнеше до това, Хамънд никога нямаше да му прости.

Погледна към болничното легло, където художничката явно напредваше.

— Косите й. Дълги ли бяха или къси?

— Горе-долу толкова — каза Даниелс и посочи рамото си.

— С бретон?

— На челото ли? Не.

— Прави или къдрави?

— Мисля, че къдрави. Бухнали.

Отново описа с жест какво имаше предвид.

— Ситно накъдрени?

— Да. Не разбирам много от прически.

— Прегледайте това списание. Вижте дали има снимка на жена, чиито коси приличат на нейните.

Даниелс се намръщи и тревожно погледна часовника, но изпълни молбата й и прелисти списанието за модни прически.

— Какъв беше цветът? — попита художничката.

— Червеникав.

— Червенокоса ли беше?

Думите на Даниелс привлякоха вниманието на Хамънд, сякаш двамата го бяха хванали в примка и неумолимо го теглеха;

— Не точно рижа.

— С тъмночервени коси?

— Не, мисля, че бихте ги нарекли по-скоро кафяви, но със силен червеникав оттенък.

— Кестеняви?

— Точно така — каза той и щракна с пръсти. — Знаех, че има дума за този цвят, но не се досетих. Кестеняви.

Хамънд преглътна кафето, което внезапно бе загорчало в устата му. Плахо се приближи към леглото — като турист, страдащ от асрофобия, който пристъпва към ръба на Големия каньон.

Мери Ендикът уверено и бързо направи множество линии върху листа.

— Как е? — попита тя и показа рисунката на Даниелс.

— Хей, това е доста добър портрет. Само, разбирате ли, имаше кичури около лицето.

Хамънд направи още няколко крачки.

— Така ли?

Даниелс увери Ендикът, че е улучила прическата.

— Добре. Остана само устата — каза тя. Остави списанието и отвори скицника на друга страница. — Помните ли как изглеждаше устата й, мистър Даниелс?

— Беше с червило — промърмори той, докато разглеждаше скиците на различни по форма устни.