Сандра Браун - Алибито

Очакваше да разбере до каква степен. Но дори най-малката проява на пристрастност би могла да се окаже фатална за процъфтяващата му кариера. И най-незначителното обвинение можеше да се превърне в непреодолима пречка. А скандал от такава величина със сигурност би го накарал да забрави всяка надежда, че ще наследи Монро Мейсън на поста му като юрист номер едно на областта Чарлстън.

Отново се наведе над бюрото си и закри лице. „Твърде хубаво, за да бъде истина.“ Банална, но неоспорима фраза. По време на следването си бе посещавал с приятели един бар, наречен „ТеНеЕСП“, съкратено от „Тук не е страната на приказките“. Невероятната нощ с най-неустоимата жена, която бе срещал, щеше да му струва скъпо. Можеше да загуби всичко.

Защо се бе държал като пълен глупак и бе попаднал във внимателно поставения капан? Не обвиняваше човека или хората — ако бе свързана по някакъв начин с Петиджон, — които го бяха заложили, а по-скоро себе си заради безразсъдната си постъпка.

Макар и с отворени очи, не бе забелязал известната от памтивека клопка за един мъж. Сексът бе надежден метод мъжът да бъде подтикнат към компромис със съвестта си. Безброй събития от историята на човечеството го доказваха. Никога не бе предполагал, че самият той може да бъде толкова наивен, но очевидно беше.

Глупостта можеше да бъде простена. Но не и възпрепятстването на правосъдието.

Защо веднага не бе признал пред Смайлоу и Стефи, че е разпознал жената от скицата?

Защото бе възможно да е напълно невинна. Онзи Даниелс можеше да е сбъркал. Ако наистина бе видял Алекс Лад в хотела, съдбоносно значение щеше да има часът. Хамънд помнеше с точност до минути кога се бе появила в шатрата за танци. Като се имаше предвид какво разстояние е трябвало да измине с колата си и задръстването, не би могла да стигне, ако бе излязла от хотела във… Бързо пресметна. След пет и половина. Ако медицинската експертиза докажеше, че смъртта е настъпила след този час, тя не можеше да е убиецът.

„Добър аргумент, Хамънд. Измисли го със закъснение. Страхотно решение.“

Но бе факт, че дори не му бе хрумнало да идентифицира Алекс Лад.

От мига, в който бе затаил дъх при вида на портрета й и с абсолютна сигурност я бе познал, бе също толкова сигурен, че няма да разкрие името й.

Когато видя нарисуваното лице и си спомни как бе изглеждало на възглавницата до него, не се замисли какъв избор има и не прецени какво би спечелил или загубил, ако премълчи истината. Тайната му бе запазена. Поне засега бе успял да я защити. От този момент бе загърбил всички правила на етиката, които проповядваше. Мълчанието му бе съзнателно нарушение на закона, на който се бе заклел да служи, и предумишлен опит да възпрепятства разследването на едно убийство. Дори не осъзнаваше колко сериозни последствия би имало това за него.

Все пак нямаше да я предаде на Смайлоу и Стефи.

Чу се отчетливо почукване на вратата и след миг тя се отвори. Бе готов да се скара на секретарката, че е пуснала някого след ясната му молба да не го безпокоят, но грубите думи останаха неизречени.

— Добро утро, Хамънд.

„По дяволите! Само това ми липсваше.“

Както винаги в присъствието на баща си, Хамънд мислено се подложи на нещо подобно на проверка преди полет. Как изглеждаше? Дали всички уреди и системи бяха в изправност? Дали нямаше малки повреди, които трябва незабавно да бъдат отстранени? Дали беше на ниво? Надяваше се баща му да не любопитства твърде много тази сутрин.

— Здравей, татко.

Той стана и хладно стисна ръката му над бюрото. Ако някога баща му го бе прегръщал, Хамънд явно е бил твърде малък, за да си спомня.

Вдигна сакото си и го сложи на една закачалка, свали куфарчето на пода и покани баща си да седне на единствения свободен стол в разхвърляното помещение.

Престън Крос бе доста по-нисък и набит от сина си. Но ръстът му не намаляваше въздействието, което имаше върху хората, и когато заставаше срещу мнозина, и когато разговаряше с някого насаме. Руменото му лице винаги бе загоряло от слънце в резултат на разнообразните му занимания на открито, между които тенис, голф и плуване. Сякаш с магия косите му бяха станали снежнобели още на петдесетгодишна възраст. Той ги приемаше като признак, който внушава на околните уважение.

Не бе боледувал нито ден и смяташе лошото здраве за белег на мекушавост. Бе отказал цигарите преди много години, но пушеше пури. Пиеше по три двойни бърбъна на ден. За него бе кощунство на масата за вечеря да няма бутилка вино. Винаги си наливаше чаша бренди, преди да си легне. Въпреки тези пороци, се държеше.