Сандра Браун - Алибито

— Значи сте забелязали?

Той вдигна глава и тревожно погледна към вратата, сякаш изплашен, че мисис Даниелс може би е там и подслушва.

— Приличаше на тази. — Посочи към една от стандартните рисунки. — Но долната устна бе по-издадена.

Ендикът надникна в скицника и я прерисува. Докато гледаше, Даниелс добави:

— Когато погледна към мен, тя леко се усмихна.

— Видяхте ли зъбите й?

— Не. Беше сдържана усмивка от учтивост. Както когато двама непознати пътуват заедно в асансьора.

„Или когато погледите им се срещнат над дансинга.“

Хамънд не можеше да събере достатъчно смелост, за да погледне скицата на Ендикът, но с очите на въображението си видя съблазнителната усмивка със затворени устни, която се бе запечатала дълбоко в съзнанието му.

— Нещо подобно ли?

Ендикът обърна скицника си към Даниелс, за да види по-добре.

— Удивително! — възкликна той. — Това е жената. Един бърз поглед бе достатъчен на Хамънд, за да се увери. Беше именно тя.

Досега Смайлоу и Стефи разговаряха оживено. Щом чуха тихото възклицание на Даниелс, се втурнаха към леглото. Хамънд стори път на Стефи, защото нямаше какво повече да види.

— Не е като снимка — каза им Даниелс, — но е доста сполучлива.

— Някакви видими белези?

„Една луничка.“

— Мисля, че имаше малка бенка — каза Даниелс. — Но не я загрозяваше. Беше по-скоро като луничка. Под окото й.

— Спомняте ли си… — започна Стефи.

— Кое око?

Смайлоу довърши мисълта й. „Дясното.“

— Хм, да видим, бях срещу нея… значи трябва да е било… лявото. Не, почакайте, дясното. Определено беше под дясното — каза Даниелс, доволен, че е успял да помогне толкова много и да си спомни дори тази подробност.

— Достатъчно близо ли бяхте, за да видите цвета на очите й?

— Не, боя се, че не.

„Зелени с кафяви петънца. Раздалечени. С тъмни мигли.“

— Колко висока беше, мистър Даниелс? „Почти метър и седемдесет.“

— По-висока от вас — отговори той на Стефи. — Но няколко сантиметра по-ниска от мистър Смайлоу.

— Аз съм един и седемдесет — уточни Смайлоу.

— Значи около метър и шестдесет и шест-седем? — каза Стефи, пресмятайки наум.

— Бих казал, горе-долу толкова.

— А теглото?

„Петдесет килограма.“

— Не много.

— Петдесет и пет? — предположи Смайлоу.

— Мисля, че по-малко.

— Случайно да си спомняте с какво беше облечена? — поинтересува се Стефи. — С панталони? Шорти? Рокля?

„С пола.“

— С къси панталони или пола. Не съм сигурен, но… краката й се виждаха. — Даниелс се смути. — И някакво горнище. Не си спомням цвета.

„Бяла пола. Кафяво плетено горнище и жилетка в същия цвят. Кафяви кожени сандали. Без чорапогащник. Бежов дантелен сутиен със закопчалка отпред. Бикини в същия цвят.“

Ендикът започна да събира материалите си и да ги прибира в препълнената чанта. Смайлоу взе скицата от нея и подаде ръка на Даниелс.

— Записахме номера ви в Мейкън, в случай че трябва да се свържем с вас. Да се надяваме, че това е достатъчно. Много ви благодаря.

— Аз също — каза Стефи, усмихна му се и тръгна след Смайлоу към вратата.

Хамънд не можа да проговори и само кимна за довиждане на мистър Даниелс. Когато излязоха в коридора, Смайлоу и Стефи обсипаха с благодарности художничката, преди да се качи в асансьора.

Те спряха, за да разгледат скицата и да се поздравят с постигнатото.

— Значи това е нашата мистериозна дама — отбеляза Смайлоу. — Няма вид на убийца, нали?

— А как изглежда една убийца?

— Добър въпрос, Стефи.

Тя се засмя:

— Сега разбирам защо мистър Даниелс не искаше жена му да присъства, когато описва заподозряната. Мисля, че въпреки напрежението в червата, в сърцето си е изпитвал греховна страст. Запомнил е всяка подробност, дори луничката под дясното око на дамата.

— Трябва да признаеш, че човек не би забравил такова лице.

— Което не означава, че трябва да клекнеш, когато се стигне до въпроса „виновна или невинна“. Красивите жени могат да убиват също толкова хладнокръвно, колкото и грозните. Нали така, Хамънд? — обърна се тя към него. — Какво ти е, за бога?

Навярно изглеждаше така замаян, както се чувстваше.

— Кафето се оказа твърде силно — отвърна той и смачка пластмасовата чаша в ръката си.

— Е, Смайлоу, тичай да я хванеш. — Стефи потупа с пръст скицата. — Имаме лицето.

— Би било от полза, ако знаехме името й.

„Доктор Алекс Лад.“

Временният щаб на Съдебната палата се намираше в Северен Чарлстън. Представляваше неугледна двуетажна сграда, разположена в индустриалната зона. Най-близките други постройки бяха обществена тоалетна и павилион за закуски. Съдът се намираше на това затънтено място, докато траеше основната реконструкция на внушителната стара сграда в центъра на града. Тя се нуждаеше от ремонт дори преди ураганът „Хюго“ да я направи опасно нестабилна и да се наложи преместването.