Сандра Браун - Алибито

— Да.

— Значи си излязъл?

— Точно така.

— О! Не предполагах, че ще излизаш тази вечер.

Намекваше му да обясни къде е и защо, но вече не й дължеше отчет как прекарва времето си. Навярно гордостта й бе засегната от това, че след като бе прекратил връзката си с нея, той не се чувстваше твърде отчаян, за да излезе още същата вечер.

Истински би я наранил, ако й кажеше, че седи в колата си на една тъмна улица, превъзбуден и облян в пот — като извратен тип, и причаква доктор А. Е. Лад, за да разбере дали тя е жената, която по същото време миналата нощ се изтягаше гола в леглото му, плътно притисната към тялото му, и докато ръцете му галеха гърба й, го питаше дали знае, че очите му имат цвят на буреносен облак.

Изпита импулсивно желание да ядоса Стефи. Но естествено не го направи.

Изтри с ръкав лицето си.

— Какво има?

— Първо, защо не ми каза, че Мейсън е възложил делото на теб?

— Това не влизаше в задълженията ми.

— Глупав довод, Хамънд.

— Благодаря, Рори Смайлоу — промърмори той.

— Смайлоу ми го съобщи като приятел.

— Дрън-дрън! Казал ти го е, защото е мой неприятел. Е, ще разбера ли най-сетне какво има?

— Тъй като не знаех, че ще свиря втора цигулка — напевно заговори тя, — придружих Смайлоу в болницата „Роупър“, където имахме късмет.

— Какво открихте?

— Един от онези пациенти с хранително отравяне…

— Да?

Светнаха фарове на кола, завиваща към улицата, срещу която бе паркирал. Той включи двигателя.

— Къде си, Хамънд? — нетърпеливо попита Стефи. — Слушаш ли? Като че ли прекъсна.

— Чувам те. Продължавай. Един от пациентите с хранително отравяне…

— Видял някаква жена пред апартамента на Петиджон. Е, всъщност не би се заклел, че е била именно пред неговата врата, но можем да уточним тази подробност, ако всичко останало се подреди.

Колата спря пред кабинета на доктор Лад. „Тя тръгна с някакъв тип с кола с гюрук“, беше му казал собственикът на Уинторп.

Стефи продължи:

— След доста празни приказки за някаква своя връзка…

Хамънд бавно се приближи на достатъчно разстояние, за да види, че колата е с гюрук.

— Всъщност няма смисъл да те занимавам с това — добави Стефи. — Не е важно. Повярвай ми. Както и да е, мистър Даниелс е запомнил външността на жената много по-добре, отколкото твърдеше отначало пред нас и съпругата си.

Светлината на фаровете заслепи Хамънд и той не успя да различи нищо зад тях. Но когато се изравни с открития автомобил, се обърна тъкмо навреме, за да види хората вътре. Зад волана седеше мъж, а на седалката до него — жена. Без съмнение именно тази, която търсеше.

— Сега мистър Даниелс признава, че си спомня приблизителния ръст, тегло, цвят на косите и така нататък.

Хамънд забрави за Стефи. Щом задмина другата кола, прикова поглед в огледалото за обратно виждане и видя как мъжът протегна ръка, обхвана тила на спътницата си и приближи лицето й към своето.

Натисна газта, зави твърде рязко и гумите изсвистяха. Това безспорно бе наивна реакция, породена от ревност, но не можа да сдържи гнева си. Изпита желание да удари нещо. Едва не наруга Стефи.

— Действай, Стефи — прекъсна я той.

Истински изненадана, тя внезапно си пое дъх.

— Какво да правя?

Хамънд не знаеше. Не бе чул почти нищо, но не можеше да й го признае. Говореше за някакъв потенциален свидетел. Някой, който бе видял някого до стаята на Петиджон и можеше да даде задоволително описание.

Може би Стефи бе споменала за полицейски художник. Хамънд бе чул нещо подобно, докато задминаваше откритата кола, но после в главата му нахлу кръв, която заглуши бърборенето й. Отчасти възприемаше какво казва, но смисълът на думите й бе изместен на заден план в съзнанието му от напиращото желание да сграбчи негодника от другата кола за гушата.

Едно бе сигурно: трябваше да се опомни или щеше да експлодира. Сега. Веднага. Трябваше да докаже, че Хамънд Крос все още не е загубил контрол над всичко.

— Искам рано сутринта да се видя с художника.

— Късно е, Хамънд.

Той го знаеше. От часове седеше в задушния автомобил, завладян от сексуални фантазии. За свое разочарование, накрая бе видял доктор Лад в компанията на друг мъж.

— Знам колко е късно.

— Имах предвид, че не знам дали ще мога…

— Кой номер е стаята на онзи тип?

— На мистър Даниелс? Хм!

— Искам лично да разговарям с него.

— Наистина не е необходимо. Ние със Смайлоу го разпитахме най-подробно. А и мисля, че сутринта го изписват.