Сандра Браун - Алибито

Освен това, как би могъл да поиска сведения за нея, като не знаеше дори името й?

Хамънд се спря на отсрещната страна на улицата и започна замислено да изучава красивата тухлена постройка, в която се намираше кабинетът на доктор Лад. Имаше уникална архитектура. Бе от къщите, които някои наричаха „единични“, защото откъм улицата се виждаше само по една от стаите на всеки етаж. Тази бе двуетажна, с високи первази на терасите, които се простираха по цялата дължина на страничната стена.

Зад портата от ковано желязо имаше пътека, която водеше право до входната врата, боядисана в чарлстънско зелено — почти черно със съвсем лек зелен оттенък. В средата бе закачена метална хлопка и както в повечето къщи от този тип, за да се влезе в сградата, трябваше да се мине през широка веранда.

Едно смокиново дърво закриваше голяма част от фасадата, но клоните, които достигаха до четирите високи прозореца над входа, бяха старателно подрязани. Пред всеки от тези прозорци имаше сандъче с папрат и бели цветя. Не се виждаха никакви светлини.

Точно когато Хамънд стъпи на бордюра, за да пресече и да огледа по-отблизо, вратата на къщата зад него се отвори и изскочи огромно куче на сиви и бели петна, което повлече и стопанина си.

— Кротко, Уинторп!

Но Уинторп не искаше да стои мирен. Мяташе се и дърпаше каишката, докато стигна до края на пътеката и опря предни лапи на портата. Хамънд инстинктивно се отдръпна на две крачки.

Собственикът на кучето се засмя, когато видя реакцията му, отвори портата и Уинторп се втурна навън.

— Извинявайте. Надявам се, че не ви е изплашил много. Не хапе, но ако някой не го спре, може здравата да ви олигави.

Хамънд се усмихна.

— Няма проблеми.

Уинторп не прояви интерес към него и вдигна крак до един стълб на оградата.

Навярно човекът бе предположил, че Хамънд се е загубил, защото попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Всъщност търся кабинета на доктор Лад.

— Тук е.

Младежът посочи с брадичка към къщата отсреща.

— Да, благодаря.

Съседът го изгледа озадачено.

— А, аз съм продавач — смутено промълви Хамънд. — На медицински брошури. Такива неща. На табелата не е отбелязано работното време.

— Мисля, че отваря около десет. Можете да се обадите на Алекс и да попитате.

— Алекс?

— Доктор Лад.

— А, разбира се. Трябваше да се обадя, но… нали разбирате… помислих си… всъщност все едно. — Уинторп душеше около един храст камелии. — Благодаря. Спокойно, Уинторп.

С надеждата съседът никога да не узнае, че пелтечещият идиот срещу него е сътрудникът на областния прокурор, който често дава интервюта за телевизията, той погали проскубаното куче по главата и тръгна по тротоара натам, откъдето бе дошъл.

— Всъщност тя излезе преди малко.

Хамънд внезапно се обърна.

— Тя?

Мистър Даниелс избегна погледите на Смайлоу и Стефи, когато се върнаха в болничната му стая и застанаха от двете страни на леглото. Рори забеляза, че сега пациентът изглежда по-разтревожен, отколкото преди петнадесет минути, но не заради болките си. По-скоро сякаш се чувстваше виновен.

— Сестрата каза, че сте си спомнили нещо, което би могло да ни помогне в разследването.

— Може би. — Даниелс нервно отмести поглед от Стефи към Смайлоу. — Вижте, нещата стоят така. Откакто съгреших…

— Съгрешили сте?

Даниелс погледна Стефи, която го бе прекъснала.

— Спрямо съпругата си.

— Имали сте извънбрачна връзка?

„Както винаги, Стефи удря право в целта — помисли си Смайлоу. — Думата «тактичност» й е непозната.“

Мистър Даниелс изглеждаше ужасно смутен, когато продължи, заеквайки:

— Да. С една… жена, с която работех. Нали… разбирате? — Нервно се размърда върху твърдия матрак. — Не продължи дълго. Осъзнах грешката си. Понякога човек върши разни неща, без да мисли. Една сутрин се събуждаш и се питаш: „Какво правя тук? Аз обичам съпругата си.“

Смайлоу споделяше очевидното нетърпение, с което Стефи слушаше трогателното признание на Даниелс. Искаше му се по-скоро да стигне до съществената част. Въпреки това строго изгледа Стефи, което бе знак да позволи на човека да разкаже историята си така, както сам реши.

— Причината да ви кажа това… Тя, съпругата ми, ме ревнува от всяка жена, с която разговарям. Не я обвинявам — побърза да добави той. — Има право да ме подозира. Сам й дадох повод, когато извърших прелюбодейство. Но и най-малкото… дори една любезна дума, която кажа на друга жена… я вбесява. Разбирате ли какво имам предвид? Започва да плаче и казва, че не е достойна за мен, щом не успява да задоволи желанията ми. — Уморено вдигна очи към Смайлоу. — Знаете какви са жените.