Сандра Браун - Алибито

Щеше да бъде много по-лесно човек да изпитва омраза към него, ако изтъкваше преимуществата си.

Струваше й се интересно и безспорно полезно да узнае каква е причината за антипатията между него и Смайлоу. Двамата стояха от една и съща страна на закона, работеха в името на обща цел, а сякаш изпитваха по-силно презрение един към друг, отколкото към закоравелите престъпници.

— Сигурно ти е трудно — каза Смайлоу и я изтръгна от мислите й.

— Кое?

— Постоянно да се състезаваш с Хамънд в професионален план, а нощем да спиш с него. Или именно съперничеството помежду ви прави връзката ви толкова вълнуваща?

Този път Стефи наистина се оказа неподготвена. Остана мълчалива и го изгледа с искрено изумление.

— Питаш се откъде зная? — Усмивката му бе така хладна, че я побиха тръпки. — Стигнах до този извод по пътя на изключването. Той е единственият мъж от прокуратурата и околните сгради, който никога не се е хвалил, че спи с теб. Събрах две и две и смаяната ти реакция току-що потвърди предположението ми.

Самодоволството му бе нетърпимо, но тя се постара да не дава израз на гнева си, което би му доставило огромно удоволствие. Изражението й остана равнодушно и тя попита със спокоен тон:

— Защо толкова се интересуваш от интимния ми живот, Смайлоу? Ревнуваш ли?

Той искрено се засмя:

— Не ти отива да кокетничиш, Стефи.

— Върви по дяволите!

Смайлоу невъзмутимо продължи:

— Логическите разсъждения са в основата на работата ми. А аз съм добър в професията си.

— И как възнамеряваш да използваш тази пикантна информация?

— Никак — отвърна той и небрежно сви рамене. — Просто ми се струва забавно, че златното момче се е отклонило от принципите на професионалната етика. Май върху лъскавата му броня се е появило малко петънце?

— Да спиш с колежка не е престъпление. Това е най-малкото от всички прегрешения на света.

— Права си. Но явно за Хамънд Крос е смъртен грях. Иначе защо го пази в тайна?

— Няма ли най-сетне да престанеш? Вече няма никаква тайна. Връзката ни приключи. Наистина — добави тя, когато срещна недоверчивия му поглед.

— Кога?

Стефи погледна часовника си.

— Преди два часа и осемнадесет минути.

— Нима? Преди или след като Мейсън му възложи делото?

— Между двете неща няма нищо общо — каза тя с раздразнение.

Смайлоу леко сви крайчеца на тънките си устни.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Ще ти кажа истината, само истината и цялата истина, детектив Смайлоу. Хамънд ме заряза. Край. Точка по въпроса.

— Защо?

— Обяснението му беше стандартно. „Вървим в противоположни посоки“, което в превод обикновено означава „връзката ни се изчерпа и възнамерявам да потърся ново развлечение“.

— Хм. Знаеш ли дали в живота му вече се е появило такова „развлечение“?

— Не е. Една жена обикновено се досеща.

— Както и един мъж.

Тонът му бе многозначителен.

— Рори! Нима е възможно мистър Хладнокръвие някога да с бил влюбен?

— Извинете. — Не бяха забелязали приближаването на медицинската сестра, преди да заговори. — Моят пациент… — Тя посочи с палец към вратата на Даниелс. — …искаше да знае дали сте си тръгнали. Когато му казах, че все още сте тук, ме помоли да ви съобщя, че си е спомнил нещо, което би могло да ви помогне.

Преди да довърши, и двамата станаха и се отправиха към стаята.

Хамънд прочете името на улицата, което бе записал и пъхнал в джоба си, преди да излезе от дома си, за да посети Дейви.

Въпреки че не бе сигурен дали телефонният номер на доктор Лад е включен в указателя на Чарлстън, нетърпеливо прелисти страниците с номерата на лекарите в града, докато откри името д-р А. Е. Лад. Веднага разбра, че е попаднал на вярна следа, защото цифрите съвпадаха с тези, които бе набрал сутринта от вилата си.

Това име бе единствената му надежда да открие жената, с която бе прекарал миналата нощ. Естествено бе немислимо да разговаря с доктора. Засега целта на Хамънд бе единствено да разбере къде се намира кабинетът му и дали може да научи нещо от него. По-късно щеше да измисли повод да се срещнат.

Въпреки че съзнанието му бе заето е мисли за раздялата със Стефи, смущаващия разговор с Дейви, убийството на Петиджон и всичко, свързано с него, споменът за жената, която бе проследил след панаира и целунал на бензиностанцията, не му даваше покой.

Безсмислено бе да се опитва да я забрави. Хамънд Крос не се примиряваше с неизвестността. Дори като дете никога не бе приемал уклончиви отговори. Не оставяше родителите си на мира, докато не получеше обяснение, което да задоволи любопитството му.