Сандра Браун - Алибито

— Защо решихте, че не можете да ни помогнете?

— Защото мис Мъндел каза „този убиец“, а лицето, което видях, беше жена.

Стефи и Смайлоу се спогледаха.

— Не сме сигурни, че е мъж — обясни тя.

— Е, добре тогава, наистина видях жена — каза Даниелс, надигна се и се облегна на възглавницата. — Но нямаше вид на убийца.

— Бихте ли я описали по-подробно? — попита Стефи.

— Как изглеждаше ли?

— Разкажете ни какво се случи — подкани го Смайлоу.

— Ами ние… тоест всички от хора… излязохме от хотела веднага след обяда. Около час по-късно почувствах гадене. Отначало помислих, че е от горещината. Но две от децата, които бяха е нас, получиха разстройство, затова предположих, че причината е друга. Ставаше все по-зле е всяка минута. Накрая казах на съпругата си, че се връщам в хотела, за да взема лекарство за стомашни спазми и после ще ги настигна.

Мисис Даниелс кимна, за да потвърди.

— Когато стигнах, едва се сдържах… да не повърна. Боях се, че няма да успея да стигна до стаята.

— Кога видяхте жената? — попита Стефи, нетърпелива по-скоро да стигнат до съществената част.

— Когато стигнах до нашата стая.

— Която беше на петия етаж — добави Смайлоу.

— Номер пет или шест — каза Даниелс. — Забелязах някого в дъното на коридора и се обърнах натам. Тя стоеше до една от другите врати.

— Какво правеше? — попита Смайлоу.

— Нищо. Просто беше застанала пред вратата, като че ли бе позвънила и чакаше някой да й отвори.

— На какво разстояние се намираше?

— Хм, не много далече. Или може би доста. Не обърнах внимание. Нали знаете колко неловко се чувстват двама непознати, когато са сами и погледите им се срещнат? Точно така беше. Човек не иска да се държи нито сковано, нито твърде приятелски. Напоследък трябва да се внимава.

— Разговаряхте ли с нея?

— Не, нищо подобно. Просто погледнах натам. Всъщност не мислех за нищо друго, освен как по-скоро да стигна до банята.

— Но все пак сте забелязали как изглежда?

— Не съм сигурен.

— Успяхте ли да определите възрастта й?

— Не беше възрастна. Но не беше и момиче. Струва ми се, бе колкото вас.

— Цветнокожа?

— Не.

— Висока или ниска?

Даниелс потръпна и потърка корема си.

— Какво има, скъпи? — загрижено попита жената и сложи легена под брадичката му.

Той махна с ръка.

— Само лека болка.

— Искаш ли спрайт?

— Само една глътка. — Мисис Даниелс поднесе към устните му покритата чаша с извита сламка. След като отпи, той отново погледна Смайлоу. — Какво попитахте… а, за ръста й? — Поклати глава. — Не забелязах. Нито много висока, нито много ниска. Мисля, че беше средна на ръст.

— А цветът на косите? Руси ли бяха? — попита Стефи.

— Не много.

— Не много? — повтори Смайлоу.

— Не много светли. Не като на Мерилин Монро, нали разбирате какво имам предвид? Но не бяха и много тъмни. Може би средни.

— Мистър Даниелс, бихте ли могли да определите каква беше фигурата й?

— Искате да кажете, дали беше… пълна?

— Точно така.

— Не беше.

— Слаба?

— Да. Бих казал, по-скоро слаба. Разбирате ли, почти не обърнах внимание. Безпокоях се да не ме сполети неприятност в коридора.

— Според мен това е всичко, което би могъл да ви каже — намеси се мисис Даниелс. — Ако се сетите за още нещо, което бихте искали да попитате, елате отново утре.

— Един последен въпрос, ако обичате — каза Смайлоу. — Видяхте ли тази жена да влиза в стаята на мистър Петиджон?

— Не. Бързо отключих своята врата с онази пластина, подобна на кредитна карта, и влязох. — Потърка наболата си брада. — Истината е, че дори не знам дали я видях пред апартамента, в който е станало убийството. Би могла да е всяка врата в другия край на коридора.

— Случило се е в луксозния апартамент. Пред вратата има малка ниша — каза Стефи. — По-различна е от останалите. Ако ви покажем апартамента на мистър Петиджон, бихте ли могли да кажете дали това е стаята, пред която е стояла онази жена?

— Съмнявам се. Както вече ви казах, хвърлих само бегъл поглед. Спомням си, че забелязах жена, която чакаше да й отворят. Това е.

— Сигурен ли сте, че не е излизала?

— Не, не съм сигурен. — В тона на Даниелс се долови колебание. — Но останах с такова впечатление. Нямаше нищо необичайно нито в нея, нито в ситуацията. Честна дума, ако не бяхте попитали, дори нямаше да се сетя за това отново. Въпросът ви бе дали съм видял някого в коридора вчера следобед и аз ви отговорих.

Мисис Даниелс отново ги прекъсна. Стефи и Смайлоу се извиниха за безпокойството, благодариха за информацията, пожелаха му скорошно оздравяване и излязоха.