Сандра Браун - Алибито

Докато вървяха по болничния коридор, Смайлоу бе мрачен.

— Страхотно! Имаме свидетел, който е забелязал жена, застанала недалеч от него или може би доста далеч, пред вратата на Петиджон или някоя друга. Не била нито млада, нито възрастна. Средна на ръст, със „средни“ коси и „по-скоро слаба“.

— И аз съм разочарована, но не и изненадана — каза Стефи. — Съмнявах се, че ще си спомни нещо, като се има предвид в какво състояние е бил.

— Повдига ми се от тази работа — гневно промърмори Смайлоу.

— Като на него.

Двамата се спогледаха и се засмяха в един глас. След миг мисис Даниелс излезе от стаята на съпруга си.

— Най-сетне ме предума да се върна в хотела. Не съм се прибирала, откакто ни докараха с линейката. Слизате ли? — учтиво попита тя, когато пристигна асансьорът.

— По-късно — отвърна Стефи. — С мистър Смайлоу трябва да обсъдим още нещо.

— Успех в разгадаването на мистерията.

Благодариха й за съдействието и Стефи даде знак на Смайлоу да я последва в чакалнята, в която сега нямаше никой. Седнаха на две кресла един срещу друг и той откровено й съобщи, че делото за убийството на Петиджон ще бъде поверено на Хамънд Крос.

— Мейсън прави подарък на златното си момче.

Без усилие да прикрие разочарованието и гнева си, тя го попита кога е научил за това.

— По-рано тази вечер. Шерифът Крейн се обади, за да ми каже, защото бях ходатайствал за теб.

— Благодаря. За всичко, което си сторил — каза тя с огорчение. — Кога трябваше да узная?

— Предполагам, утре.

Хамънд дори не знаеше за убийството, докато тя не му бе казала. Навярно бе разговарял с Мейсън по телефона още преди да излезе от дома му. Беше ужасно подло от негова страна минути след като е сложил край на връзката им да й отнеме най-важното дело в кариерата.

Смайлоу каза:

— Дейви Петиджон дърпа конците.

— Точно както обеща.

— Тя каза, че държи винаги да има най-доброто. Очевидно не смята, че си достойна да защитаваш интересите й.

— Не е само това. Предпочита за нея да работи мъж, отколкото друга жена.

— Права си. Заради химията. Освен това нейните родители и семейство Крос са приятели от десетилетия.

— Не е важно какво знаеш, а кого познаваш.

След минута мълчалив размисъл Стефи стана и преметна през рамо дръжката на тежката си чанта.

— Е, щом вече не съм…

Смайлоу я покани отново да седне.

— Мейсън е решил да ти подхвърли един кокал. Преструвай се на изненадана, когато ти го съобщи утре сутринта.

— Какъв кокал?

— Да сътрудничиш на Хамънд.

— Нищо чудно. При подобен случай са нужни поне две умни глави. — Тя се досети, че това не е всичко и въпросително повдигна вежди. — И какво още?

— Другата ти задача ще бъде да се грижиш помежду ни да има мир. Ако не успееш, ще се наложи да предотвратиш кръвопролитие.

— Това ли е казал Мейсън на шефа ти?

— Перифразирам. — Той мрачно се усмихна. — Но не се безпокой твърде много. Мисля, че няма да се стигне до кръвопролитие.

— Не съм убедена. Виждала съм ви настръхнали един срещу друг, готови за битка на живот и смърт. Впрочем защо се държите така?

— Защото взаимно се мразим.

— Зная това, Смайлоу, но каква е причината?

— Дълга история.

— Друг път ли ще ми я разкажеш?

— Може би.

Бе разочарована, че не се решава да й разкрие обстоятелствата, при които бе възникнала ненавистта помежду им. Естествено имаха съвсем различни характери. Сковаността на Смайлоу отблъскваше хората и ако Стефи не се лъжеше, той го осъзнаваше. А Хамънд бе обаятелен. Не бе лесно човек да стане близък приятел с него, но се държеше приветливо и проявяваше разбиране. Смайлоу старателно поддържаше безупречен външен вид, докато чарът на Хамънд бе естествен, неподправен. Навярно като студент Смайлоу далеч бе надминавал по успех всички в курса си и това ги бе карало да странят от него. Хамънд също бе отличник, но и уважаван лидер и победител в спортните състезания. И двамата бяха амбициозни, но успехът на първия бе постигнат с много усилия, докато при втория идваше лесно.

Стефи чувстваше, че собственият й характер повече се доближава до този на Смайлоу. Разбираше негодуванието му срещу Крос, към което се прибавяше и раздразнение от собственото отношение на Хамънд към предимствата, които имаше. Той не се възползваше от тях. По-скоро ги отхвърляше. Отказваше да използва попечителския си фонд и живееше само от приходите от работата си. Жилището му бе уютно, но можеше да си позволи доста по-добро. Единствените му скъпи притежания бяха яхтата и вилата, но никога не се хвалеше с някое от двете.