Сандра Браун - Алибито

Тази мисъл го накара да се засмее. Тя вдигна глава от гърдите му и го погледна.

— Какво има?

— Нищо. Просто си помислих, че ме караш да се чувствам прекрасно. — След това лицето му помръкна. — А при теб как е? Добре ли си?

Тя озадачено наведе глава встрани.

— Искам да кажа… хареса ли ти… нали разбираш?

— О! — Сведе поглед към брадичката му. — Да. Благодаря ти, че прояви чувство за отговорност.

В нощното му шкафче имаше кутия презервативи. Но никога не му се бе струвало толкова трудно да вземе един от тях и да го сложи. Смути се, когато си спомни за смешната борба с упоритата гума в момента, когато искаше да бъде неотразим, и промърмори:

— В най-вълнуващия миг.

За негова изненада, тя леко погали гърдите му и каза почти шепнешком:

— И за мен.

Лекият стон, който издаде, когато ръката му обхвана брадичката й и наведе главата й назад, за да я целуне, разкри желанието й. Отново разпали страстта му. Като пожар. По-горещ от преди. Задъханият шепот ги накара да се почувстват още по-близки.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Груб ли съм?

— Не.

— Бях твърде необуздан.

— И аз.

— Извинявай.

— Всичко е наред.

— Но ако съм ти причинил болка…

— Не си. Не се безпокой.

— Имаш ли нещо против…

— Не.

— Господи! Какво става?

— Чудесно. Ти вече си…

— Да.

— Толкова…

— О…

— Влажна.

— Съжалявам.

— Така ли?

— Искам да кажа… ти…

— Няма за какво да съжаляваш.

— Позволи ми да те докосна.

— Не, нека аз те докосна.

Стефи и Смайлоу стигнаха с нейната кола до болницата „Роупър“ за рекордно кратко време.

— Колко казаха, че са? — попита тя, докато тичаха през паркинга към сградата. Бе пропуснала подробностите, защото бе излязла от конферентната зала, за да докара колата си и да вземе Смайлоу от централния вход на „Чарлз Таун Плаца“.

— Шестнадесет. Седем възрастни и девет деца. От някакъв църковен хор на турне от Мейкън, Джорджия. Обядвали рано в ресторанта на хотела, преди да излязат на разходка из центъра. Върнали се два часа по-късно и на децата започнало да им призлява.

— Стомашно разстройство? Повръщане? Диария?

— И трите.

— Човек, който е преживял хранително отравяне, никога не го забравя. Веднъж ми се случи. Бях яла крем супа с гъби в един изискан ресторант.

— Открили са, че е от соса, с който са били полети пиците. Имало е от него и в пикантната паста.

Почти на бегом стигнаха до входа на спешното отделение. В чакалнята бе относително спокойно за събота вечер, но имаше няколко пациенти. Униформен полицай пазеше мъж с белезници. Около главата му бе омотана хавлиена кърпа, подобно на чалма. Беше със затворени очи и стенеше от болка, докато съпругата му отговаряше лаконично на стандартните въпроси на медицинската сестра за случилото се. Млади родители се опитваха да успокоят разплаканото си дете. Един старец седеше сам и ридаеше в кърпичката си, незнайно по каква причина. Една жена спеше, почти свита на кълбо, на стола си.

Все още не бяха започнали да прииждат пациенти, които наистина се нуждаят от спешна помощ.

Смайлоу и Стефи не обърнаха внимание на хората в чакалнята и се отправиха към регистратурата, където Смайлоу се представи на дежурната сестра, показа значката си и попита дали пациентите, докарани от „Чарлз Таун Плаца“, са в спешното отделение, или вече са настанени по стаи.

— Все още са тук — отвърна тя.

— Трябва веднага да се срещна с тях.

— Ами… почакайте да се обадя на доктора. Седнете.

И двамата останаха прави. Стефи закрачи нервно.

— Не мога да си обясня как твоите ченгета не са забелязали отсъствието им. Не трябваше ли да проверят колко гости са регистрирани и да сравнят с броя на разпитаните?

— Не са виновни, Стефи. Толкова часове чакаха хората, които бяха излезли, да се приберат в хотела. Трябваше да разпитаме още стотици регистрирани гости, както и служителите, чиято смяна бе свършила. Невъзможно беше да се направи точно преброяване.

— Знам, знам — нетърпеливо каза тя. — Но след полунощ? Когато почти всички се бяха прибрали? Мислех, че някой от тях ще се сети отново да преброи гостите. Или бяха особено заинтригувани от онзи филм?

— Бяха твърде заети — сухо отвърна той.

— Да, да се правят на мъже.

Смайлоу пръв би порицал всеки полицай, който не изпълнява задълженията си. Но когато критиката бе отправена от друг човек, беше съвсем различно. Той гневно стисна устни.

— Слушай, съжалявам — каза Стефи с доста по-спокоен тон. — Не исках да те засегна.