Сандра Браун - Алибито

Край този пуст път имаше малко бензиностанции и затова, когато стигна до най-близката, няколко километра след като забеляза предупредителната светлина, отби и слезе.

Обикновено зареждаше сама и плащаше с кредитна карта. Но техническият прогрес не бе стигнал до тази пустош. По принцип тя мразеше да плаща предварително. Затова откачи маркуча от колонката и натисна ръчката. Свали капачката на резервоара, сложи го на покрива на колата и махна на дежурния да пусне помпата.

Той гледаше боксов мач на черно-белия си телевизор. Едва го видя през прозореца, облепен с плакати за отминали събития, обяви за изчезнали домашни любимци и реклами на бира. Или не я бе забелязал, или не искаше да измени на принципа си да не пуска горивото, докато клиентът не плати предварително, особено след като се мръкнеше.

— По дяволите!

Нямаше избор. Отиде до гишето и сложи една банкнота на мръсната поставка под още по-мръсното стъкло.

— За двадесет долара? Нещо друго? — попита той и отново се загледа в екрана.

— Не, благодаря.

Едва капеше, но колонката най-сетне щракна. Тя окачи обратно маркуча. Когато посегна към капачката на резервоара си, забеляза друга кола, която сви към бензиностанцията. Ярката светлина на фаровете заслепи очите й.

Спря на по-малко от метър зад нейната кола. Шофьорът угаси светлините, но остави двигателя включен, когато отвори вратата и слезе.

Тя издаде слаб вик на изненада, но не помръдна и не промълви нито дума. Не го упрекна, че я бе последвал, не попита защо и не настоя да я остави на мира. Просто стоеше и го гледаше.

Косите му изглеждаха по-тъмни, отколкото на дневна светлина. Тя знаеше, че са пепеляворуси, но сега й се струваха почти кестеняви. Едната му вежда бе малко по-висока и по-извита от другата, но тази асиметрия му придаваше чар. Имаше волева брадичка. Хвърляше дълга сянка, защото бе висок. По конструкцията му личеше, че никога няма да има проблеми с теглото. Имаше спортна фигура.

За няколко секунди останаха загледани един в друг, след което той заобиколи отворената врата. Тя го проследи с поглед, докато се приближаваше към нея. Решително повдигнатата му брадичка говореше много за неговия характер. Очевидно не се предаваше лесно и не се страхуваше да преследва това, което желаеше.

Спря едва когато стигна до нея. Обхвана е длани лицето й, наведе се и я целуна.

„Господи!“, помисли си тя.

Устните му бяха горещи и чувствени. Жадно се впиха в нейните, но без да я накарат да се почувства победена или да изпита страх. Целувката бе така съвършена, че тя инстинктивно отвърна. Когато езикът му докосна нейния, сърцето й заби учестено и ръцете й обгърнаха кръста му.

Той плъзна длани надолу, обви с ръка раменете й, а с другата обхвана талията й и я притегли към себе си. Леко наклони глава. Тя последва движението. Езикът му изучаваше устата й. Целувката им ставаше все по-пламенна.

Внезапно отдели устни от нейните. Дишаше тежко. Дланите му отново докоснаха страните й.

— Това исках да разбера. Дали привличането е взаимно.

Тя кимна, доколкото ръцете му й позволяваха да раздвижи глава, и промълви:

— Взаимно е.

Бе изненадана, че гласът й прозвуча задъхано.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя понечи да възрази, но остана безмълвна.

— Имам малка вила недалеч оттук. На три-четири километра.

— Аз…

— Не казвай „не“ — прошепна той с треперещ от страст глас и я притисна по-силно. — Не казвай „не“.

Срещна погледа му и кимна. Той веднага я пусна. Обърна се и тръгна към колата си. Докато завърташе капачката на резервоара, тя я изпусна в бързината. Най-сетне успя да я нагласи, качи се и потегли. Той я настигна.

Погледна я, сякаш да се увери, че е твърдо решена като него, че няма да избяга при първа възможност.

Тя знаеше, че би трябвало да стори именно това. Но бе сигурна, че няма да го направи. Не сега.

Хамънд си отдъхна едва когато колата й спря до неговата. Слезе и се приближи, за да й отвори вратата.

— Внимавай къде стъпваш. Тъмно е.

Хвана ръката й и я поведе по чакълената пътека към вилата. Светлината на слабата крушка пред входа се оказа достатъчна, за да улучи ключалката. Бе взел ключа със себе си, преди да тръгне от Чарлстън.

Отвори и я покани вътре. Една жена, която живееше наблизо, почистваше вилата, когато бе необходимо. Беше й се обадил да дойде по-рано през деня. За разлика от повечето рядко посещавани жилища, изпълнени с миризма на плесен, тук ухаеше на свежест и чистота. По молба на Хамънд климатикът бе включен и вътре бе прохладно.