Сандра Браун - Алибито

Но не и на работещите под прикритие полицаи.

Тайно повикаха подкрепление и преди някой да осъзнае какво става, силите на реда нахлуха в заведението. Боби успя да се измъкне през задния вход… и да отнесе със себе си съдържанието на касата в офиса.

Поради страстта си към хазарта и лошия си късмет напоследък бе затънал в дългове към един лихвар, който не прие уверенията му, че е вложил приходите си от клуба в начинание, което скоро ще донесе печалба. Думата „скоро“ не бе в речника на лихваря.

И така Боби избяга от „слънчевия щат“, следван по петите от собственика на клуба, полицията и измамения лихвар, с почти десет хиляди долара в джобовете на смокинга. Пребоядиса мерцедеса си и смени номерата му. Доскоро спокойно бе пътувал по крайбрежието, харчейки откраднатите пари.

Но това не можеше да продължи вечно. Беше се наложило да се издържа с единствения занаят, който владееше. Посещаваше луксозни хотели, прекарваше по няколко часа край басейните и разкриваше чара си пред самотни туристки. Смяташе, че парите, които краде от тях, са заслужено възнаграждение за дарената плътска наслада.

Но веднъж, докато пиеше шампанско и се опитваше да предума една разведена дама да му даде ключа от стаята си, забеляза в другия край на ресторанта свой познат от Маями. Боби се измъкна с извинението, че отива до тоалетната, и се прибра в своя хотел, бързо натовари багажа си в мерцедеса и напусна града.

Няколко седмици се укриваше и дори не заговаряше жени. Средствата му бързо се стопиха. Въпреки елегантния си вид и добрите обноски, когато се погледнеше в огледалото, Боби се виждаше такъв, какъвто бе преди години — недодялан дребен мошеник. Когато бе напълно разорен, изпадна в отчаяние и стана нервен. Веднъж, обзет от чувство за безнадеждност и страх, се напи в един бар и се сби с друг клиент.

Това се оказа най-хубавото, което можеше да му се случи. Беше забелязан точно от човека, на когото разчиташе да промени съдбата си. Успехът бе близо. Ако плановете му се осъществяха, би спечелил цяло състояние. Тогава отново щеше да заживее според стандарта, който подобаваше на Боби Тримбъл. Никога вече нямаше да изпадне в окаяното положение, в което бе сега.

Но имаше едно голямо „но“. Беше зависим от партньорката си. А както бе установил по-рано, жените си оставаха жени и на тях не можеше да се разчита.

Пресуши чашата си и махна на бармана.

— Още едно.

Ала барманът се бе загледал в телевизора. Картината не бе ясна, но макар и отдалеч, Боби успя да различи лицето на човека, към когото бяха насочени микрофоните. Не му се стори познат. Със сигурност бе безкомпромисен тип като агентите от социалните служби, които идваха в дома на Боби, когато бе дете, задаваха недискретни въпроси за него и се ровеха в личния живот на семейството му.

Човекът от екрана имаше хладнокръвно изражение, въпреки че бе заобиколен от десетина журналисти, които се надпреварваха да му задават въпроси. Той каза:

— Трупът бе открит тази вечер, малко след осемнадесет часа. Веднага беше идентифициран.

— Разполагате ли със…

— А оръжието?

— Има ли заподозрени?

— Мистър Смайлоу, бихте ли могли да кажете… Боби бързо загуби интерес и каза по-силно:

— Още едно питие.

— Чух — вяло отвърна барманът.

— Трябва да подобрите качеството на обслуж…

Боби застина и не доизрече забележката си, защото на екрана се появи друго лице, което той добре познаваше. На Лут Петиджон. Напрегна слуха си, за да чуе всяка дума.

— Няма следи от насилствено влизане в апартамента на мистър Петиджон. Целта не е била грабеж. До този момент нямаме заподозрени.

Репортажът на живо завърши и отново включиха студиото на новините в двадесет и три часа.

Незабелязан от никого, Боби се усмихна широко и повдигна току-що напълнената чаша за тост към партньорката си, която бе отишла на уговорената среща.

— На този етап не мога да ви дам повече информация. — Смайлоу извърна глава от микрофоните, но видя зад себе си още журналисти. — Извинете — каза той и се промъкна между тях.

Не отговори на въпросите им и продължи да си проправя път, докато репортерите най-сетне разбраха, че няма да изкопчат нищо повече и започнаха да се разпръсват.

Смайлоу си даваше вид, че мрази вниманието на журналистите, но истината бе, че му бе приятно да дава пресконференции на живо, както сега. Не от суетност, въпреки да знаеше, че изглежда добре на екрана. Не и защото така печелеше популярност. Беше си изградил професионална репутация и не бе необходимо да се утвърждава чрез обществено признание.