Сандра Браун - Алибито

Трите им обожавани дъщери носеха мъжки имена, защото по време на всяко от ражданията Максин бе или твърде пияна, за да разбере от какъв пол е бебето й, или искаше да ядоса още повече своенравния Клайв, който копнееше за мъжки наследник и бе сърдит на съпругата си, че го дарява само с дъщери. Сякаш тя имаше вина за липсата на Y-хромозоми.

Малките Кланси, Джери и Дейви отраснаха в дом, където сериозните семейни проблеми оставаха скрити под великолепието на скъпите килими. От ранно детство момичетата свикнаха да таят всички чувства в себе си, независимо колко разтърсващи бяха те. Така бе по-безопасно. Атмосферата в къщата постоянно бе напрегната, понеже родителите им имаха избухлив темперамент, който бе причина за чести скандали и правеше поддържането на траен мир и спокойствие невъзможно.

Това бе оставило неизлечими рани в душите на трите сестри.

Кланси се бе избавила от своите на тридесетгодишна възраст, когато бе починала от рак на матката. Носеха се слухове, че причината за заболяването й има нещо общо с безразборните й сексуални връзки.

Джери бе поела в противоположната посока. По време на първата си година в колежа се бе присъединила към християнска религиозна секта и се бе посветила на мъченически живот, лишен от всякакви удоволствия, особено алкохол и секс. Сега отглеждаше кореноплодни растения и проповядваше евангелието в един индиански резерват в Южна Дакота.

Единствено Дейви, най-младата, бе останала в Чарлстън, понасяйки срама и клюките, дори след като Клайв бе починал от сърдечен удар в леглото на поредната си любовница, при която се бе отбил след сутрешното заседание на управителния съвет, и след постъпването на Максин в психиатричната клиника „Алцхаймер“, когато всички знаеха истината, че е започнала да губи разсъдъка си поради своята пристрастеност към водката.

На външен вид Дейви изглеждаше нежна и крехка, но имаше удивително твърд характер. Беше доказала, че е способна да издържи на всичко.

— Е — каза тя и се изправи, — не пожелахте да ви почерпя, но аз бих пийнала нещо.

Сложи няколко бучки лед във висока кристална чаша на подвижната масичка и си наля водка. Изпи на един дъх почти половината, след което допълни чашата си и се обърна към тях:

— Коя е била?

— Моля?

— Хайде, Рори. Не се прави, че не разбираш. Щом Лут е застрелян в луксозна хотелска стая, със сигурност се е забавлявал там с някоя любовница. Предполагам, че го е убила или тя, или ревнивият й съпруг.

— Откъде знаете, че са го застреляли? — попита Стефи Мъндел.

— Какво?

— Смайлоу не спомена, че съпругът ви е застрелян. Каза само, че е убит.

Дейви отпи още една глътка.

— Просто предположение. Не познах ли?

— Случайно ли ви хрумна?

Дейви нервно разпери ръце и разля част от питието си върху килима.

— Коя сте вие, за бога?

Стефи стана.

— Представител съм на областния прокурор. Или както го наричат в Южна Каролина — главен юрист на окръга.

— Добре зная кое как се нарича в Южна Каролина — глуповато отбеляза Дейви.

— Аз ще поема делото за убийството на съпруга ви. Затова настоях да дойда със Смайлоу.

— А, ясно, искали сте да видите реакцията ми, когато чуя новината.

— Именно. Бих казала, че не изглеждахте много изненадана. Да се върнем на първия въпрос, който ви зададох. Къде бяхте днес следобед? И не казвайте, че не е моя работа, защото, както сама разбирате, мисис Петиджон, длъжна съм да ви попитам.

Сдържайки гнева си, Дейви спокойно поднесе чашата към устните си и провлачено попита:

— Искате да знаете дали имам алиби, така ли?

— Не сме дошли да те разпитваме, Дейви — намеси се Смайлоу.

— Всичко е наред, Рори. Нямам какво да крия. Мисля, че беше твърде безочливо от нейна страна… — Тя прониза Стефи с поглед. — …да нахълта в дома ми и да започне да отправя безсрамни обвинения секунди след като ми бе съобщено, че съпругът ми е убит.

— Това е работата ми, мисис Петиджон, независимо дали ви харесва.

— Е, не ми харесва. — Дейви пренебрежително махна с ръка и се обърна към Смайлоу: — С удоволствие бих ти съдействала. Какво искаш да знаеш?

— Къде беше между пет и шест часа следобед?

— Тук.

— Сама ли?

— Да.

— Може ли някой да потвърди?

Тя натисна един бутон на телефона върху поставката в ъгъла. По говорителя прозвуча гласът на прислужницата:

— Да, мис Дейви.

— Сара, би ли дошла за малко? Благодаря.

Тримата мълчаливо изчакаха. Дейви презрително втренчи поглед в помощник прокурорката и заигра с огърлицата от съвършено еднакви перли, която носеше на шията си. Бяха подарък по случай дебюта й в обществото от баща й, към когото бе изпитвала смесени чувства на любов и омраза. Психоаналитикът й бе казал, че за нея те са символ на недоверието й в хората, породено от предателството на баща й към съпругата и дъщерите му. Дейви не знаеше дали е вярно, или перлите просто й харесват. Както и да е, винаги ги носеше, независимо с какво е облечена, дори когато бе по къси панталони и тениска, както тази вечер.