Сандра Браун - Алибито

Той рядко закусваше, освен когато имаше делова среща сутрин. Но далеч от града, където почивните утрини бяха по-дълги и безгрижни, обичаше да хапва солидно предобед. Умееше да готви доста добре, особено основни ястия, като омлет с бекон. Можеха да приготвят закуската заедно, като си поделят задълженията. Щяха да се блъскат един в друг, докато ги изпълняват, да се смеят, да се целуват. После можеха да изнесат съдовете на терасата и да се хранят там. Усмихна се, докато мислеше как ще започне утрешният им ден.

„Днешният“, поправи се той, когато погледна часовника и видя, че отдавна е минало полунощ.

Вчера бе имал неприятности. Беше напуснал Чарлстън в мрачно и гневно настроение след поредица разочарования. Нищо в живота му не бе наред. Дори не му бе минало през ум, че един ден, започнал така зле, може да завърши с романтична вечер с жена, за чието съществуване не е и подозирал допреди няколко часа. Че ще бъде толкова незабравимо изживяване.

Потъна в размисли за странните обрати на съдбата и се опомни едва когато водата в банята престана да шурти. Реши да изчака още две минути, защото не желаеше да се появи твърде скоро или в неподходящ момент. След това взе две бутилки е вода и се отправи към спалнята.

— Мисля — каза той, когато побутна вратата с босия си крак, — че е време да се представим един на друг, както подобава…

Застина, когато тя припряно се отдръпна от тоалетката със слушалката на телефона в ръка, побърза да затвори и промълви:

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Всъщност имаше. Беше му адски неприятно. Не това, че бе използвала телефона, без да го попита, а че в живота й имаше човек, на когото държеше достатъчно, за да позвъни в ранните утринни часове, минути след като се е любила е него. Сам се изненада, че изпитва гняв.

Докато бе в кухнята, той си бе представял как ще прекара утрото с нея, изгаряйки от нетърпение отново да я види. Сега стоеше там с глуповато изражение, полугол и възбуден. А в същото време тя приключваше телефонен разговор с някой друг. Остави бутилките на нощното шкафче.

Чувстваше се като идиот. Това бе нещо непознато за Хамънд Крос. Обикновено бе уверен и готов да се справи с всяка ситуация, а сега бе смутен и объркан. Ужасно чувство.

— Искаш ли да останеш сама? — плахо попита той.

— Не, всичко е наред. — Тя намести слушалката. — Не успях да се свържа.

— Съжалявам.

— Не беше важно.

Гостенката му скръсти ръце, после смутено ги отпусна.

„Щом не е било важно, защо, за бога, се опитваше да се обадиш по това време?“, искаше да попита Хамънд, но не го направи.

— Нали не се сърдиш, че облякох това?

— Какво? — разсеяно попита той.

Ръцете й се плъзнаха по предницата на старата избеляла тениска. Позна униформата на сдружението, в което бе членувал като студент. Стигаше до средата на бедрата й.

— О, не, разбира се.

— Намерих я в скрина в банята. Не съм ровила, просто…

— Не се безпокой.

Резкият тон издаде чувствата му.

Тя сви ръцете си в юмруци, след това отново ги отпусна.

— Виж, може би е най-добре да си тръгна. И двамата се поувлякохме. Навярно все още сме замаяни от виенското колело. — Усмивката й изчезна. — Всъщност всичко беше…

Замълча, когато погледна към леглото.

Неволно задържа погледа си там по-дълго, отколкото би искала. Намачканите чаршафи неумолимо напомняха за това, което се бе случило върху тях, и колко опияняващо бе то. Задъхано прошепнатите думи отново отекнаха в съзнанието и на двамата.

Беше се изкъпала и сега кожата й ухаеше на сапун. Но Хамънд не бе ползвал банята. По тялото му все още горяха следите от допира й. Тя каза припряно:

— Ще се облека и ще те оставя.

Посегна към дрехите си, но той обгърна талията й и я спря. Застина неподвижно, но не се обърна към него. Гледаше право напред.

— Каквото и да си мислиш за мен, искам да знаеш, че… че това не беше „нещо незначително“, което ми се случва често.

Хамънд прошепна:

— Няма значение.

Тя рязко извърна глава към него.

— За мен има. Държа да го знаеш.

Той нежно обхвана раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Наистина ли смяташ, че стигнахме дотук само защото сме замаяни от виенското колело?

Тя прехапа долната си устна, сякаш да не затрепери, и поклати отрицателно глава.

Обви ръце около нея и дълго я задържа в прегръдката си, заровил лице в косите й. Пръстите на краката им се докоснаха, топлината на телата им се сля. Боса и облечена с широката му тениска, тя изглеждаше по-малка и крехка, отколкото преди. Докато я притискаше, той се почувства силен и готов да я закриля. Всъщност, откакто я бе срещнал, му се струваше, че се вживява в ролята на Конан.