Сандра Браун - Алибито

— Да ни поправиш? Да просветиш бедните изостанали южняци?

Тя се намръщи.

— Или завиждаш на нашия начин на живот? — Продължи да я дразни: — Сигурна ли си, че не изпитваш завист към Дейви Петиджон?

Тя тихо промърмори:

— Върви на майната си, Смайлоу!

След това допи кока-колата си, стана и хвърли кутията в кошчето за смет. Шумът, който издаде, стресна всички в чакалнята, освен спящата жена.

Стефи каза:

— Не мога да понасям жени като Дейви Петиджон. Повдига ми се от южняшките й превземки.

Той посочи към вратата. Излязоха навън в топлата влажна нощ. На изток небето бе започнало да добива сивкаво-розов оттенък. Скоро щеше да се съмне. Смайлоу замислено отбеляза:

— Уверявам те, че за мисис Петиджон това е изкуство, което е овладяла до съвършенство.

— Мисля, че го използва, за да се отърве безнаказано, след като е извършила убийство.

— Ти си безсърдечна, Стефи.

— Кой го казва? Ако беше индианец, името ти щеше да бъде Ледени-струи-във-вените.

— Права си — призна той, без да изглежда засегнат. — Но не съм сигурен за теб.

Тя бе стигнала до вратата откъм шофьорската седалка, но не се качи. Спря и го погледна над покрива на колата.

— Какво за мен?

— Никой не те упреква заради амбициите ти, Стефи. Но чух, че напоследък се горещиш не само в работата.

— Какво си чул?

— Клюки — каза той.

— Какви клюки?

Смайлоу студено се усмихна.

— Само слухове.

Лорета Буут се изправи от свитата си поза и проследи с поглед Рори Смайлоу и Стефани Мъндел, които прекосиха паркинга и се спряха до една кола да побъбрят, преди да потеглят.

Бяха влезли в спешното отделение, изпълнени с енергия и решителност, която Лорета знаеше, че и двамата притежават в излишък. Почти се задушаваше в тяхно присъствие. Еднакво ги ненавиждаше. Но по различни причини. От години чувстваше лична неприязън към Рори Смайлоу. Що се отнася до Стефи Мъндел, досега само бе чувала за нея. Общественото мнение бе, че помощничката на областния прокурор е обикновена безсрамница, която се смята за велика.

Лорета не можеше да каже защо не им се обади и не издаде присъствието си. Нещо я накара да остане със сведена глава, преструвайки се на заспала. Не че някой от двамата би й обърнал особено внимание. Смайлоу щеше да я изгледа презрително. Стефи Мъндел вероятно нямаше да я познае или ако все пак се сетеше къде я е виждала, нямаше да си спомни името й. Сигурно щяха да кажат нещо банално и да забравят за присъствието й.

Тогава защо не бе казала нищо? Вероятно това, че можеше да подслушва разговора им, без да бъде забелязана, й вдъхваше чувство за превъзходство.

По-рано вечерта, преди да почувства гадене и да тръгне към болницата, бе чула по телевизията за убийството на Лут Петиджон. Бе гледала пресконференцията на Смайлоу. Той се бе държал спокойно и непоколебимо, както обикновено. Стефи Мъндел вече си пъхаше носа навсякъде, без да са я викали, и превишаваше правомощията си.

Лорета се засмя. Сърцето й преливаше от задоволство, докато наблюдаваше как те отчаяно търсят улики и все стигат до задънена улица. Явно разследването не вървеше, щом единствените вероятни свидетели бяха хора, получили хранително отравяне. Едно бе сигурно. Смайлоу нямаше конкретен заподозрян. Иначе не би настоявал да разпитва пациенти от спешното отделение.

Лорета погледна към стенния часовник. Чакаше тук от два часа и с всяка минута се чувстваше все по-зле. Надяваше се помощта да дойде скоро.

За да убие времето и отклони мислите си от своето страдание, се загледа през прозореца към мястото, откъдето бе потеглила колата им. „Рори Смайлоу и Стефи Мъндел. Господи, каква опасна комбинация! Бог да е на помощ на горкия убиец, когато го хванат.“

— Какво правиш тук?

Щом чу гласа на дъщеря си, Лорета се обърна. Бев стоеше до нея с ръце на кръста и укорителен израз в очите. Явно съвсем не се радваше да я види. Тя опита да се усмихне, но почувства, че сухите й устни се напукаха, когато ги разтегна.

— Здравей, Бев. Чак сега ли ти казаха, че съм тук?

— Не, но бях заета и едва успях да се освободя.

Бев бе старшата сестра, но Лорета бе сигурна, че някоя от колежките й би я заместила, ако бе поискала. Но тя, разбира се, не го бе направила. Лорета нервно навлажни устни.

— Хрумна ми да дойда да те видя… Може да закусим заедно.

— Когато свърши смяната ми — в седем, ще станат дванадесет часа, откакто работя без почивка — веднага ще се прибера у дома и ще си легна.

— О!