Сандра Браун - Алибито

„Момент, любовна мъка ли каза?“

Бавно се обърна към нейната възглавница. Докосна вдлъбнатината, оставена от главата й. Притегли възглавницата към гърдите си, зарови лице и вдъхна от аромата й.

Обзе го желание, но не сексуално.

Може би донякъде, но не бе само това.

Не беше обикновена страст, каквато бе изпитвал много пъти. Този път бе различно. По-силно, по-вълнуващо. Бе завладян от копнеж да бъде с нея.

— По дяволите! — прошепна той. „Чуваш ли се какво говориш? Копнеж?“

Отново се обърна по гръб и се загледа в тавана. Най-сетне призна пред себе си, че не може да назове това, което чувства. Никога по-рано не го бе преживявал, така че откъде можеше да знае как да го нарече? Бе сигурен само, че е пленен и омагьосан, както никога преди, въпреки че бе имал връзки е много привлекателни красавици.

Замисли се каква ли бе нейната интимна история. В този миг си спомни за телефонния й разговор. Намръщено погледна към апарата на тоалетката в другия край на стаята. Когато я бе видял да го използва, тя го бе изгледала е уплашено и виновно изражение. На кого ли се бе обадила?

Внезапно скочи от леглото. С разтуптяно сърце се наведе над телефона и прокара пръсти по гумираните бутони. Дори не бе сигурен дали този модел има екстрата, която търсеше, но… да! Имаше я.

Автоматично повторно избиране.

Поколеба се за миг и натисна бутона. След кратък сигнал номерът бе избран отново и в същото време се изписа на малкия екран. Той взе молив и откъсна парче хартия, което му бе подръка — от последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. Записа цифрите върху корема на момичето от корицата.

— Доктор Лад.

Той не знаеше какво бе очаквал, но след две позвънявания равнодушният ясен глас на телефонистката го стресна.

— Моля?

— Вие ли поръчахте разговор е доктор Лад?

— А… може би… съм сбъркал номера. Повтори цифрите, които бе записал.

— Същият е. Тук е телефонната служба. Вие ли се опитвахте да се свържете с доктора?

Хамънд смутено отвърна:

— А, да.

— Кажете името си и номера, на който можем да ви открием, ако обичате.

— Всъщност промених решението си, ще се обадя през работно време.

Бързо затвори, но дълго време след това седя на леглото и размишлява кой ли е доктор Лад и защо тя му бе позвънила посред нощ.

Прокара през съзнанието си дългия списък от имена, които помнеше. Познаваше много лекари. Членуваше в два клуба, където се срещаше с всякакви специалисти. Но не си спомняше някога да се е запознавал с човек на име Лад.

А дали не познаваше съпругата на този доктор Лад? Дали не бе прекарал нощта именно е нея?

Разтревожен от това мрачно, но напълно логично предположение, направи усилие да стане и да вземе душ. Не защото горещата водна струя бе символ на нещо. Не чувстваше вина и нужда от пречистване. Ако тя бе омъжена и го бе излъгала, Хамънд нямаше никаква вина. Наистина ли? Да.

След като се облече, изпи две чаши хладко кафе и дори успя да хапне половин английска кифла. Докато дъвчеше, не престана да размишлява. Тя бе отвърнала, че не е омъжена. Но, за бога, как можеше да вярва на една жена, която дори не му бе казала името си?

Господи, не знаеше дори името й!

Беше споделила доста неща. Например, че няма навик да преспива с мъже, с които току-що се е запознала. „Не е нещо обичайно, което ми се случва често“, нали това бяха точните й думи? Но как можеше да бъде сигурен в искреността й?

Откъде можеше да знае, че не е умела лъжкиня и развратница, омъжена за някакъв нещастник с лекарска титла? Може би бе непокорна съпруга, която толкова често изневеряваше на доктор Лад, че той вече не се изненадваше, когато му се обадеше отнякъде посред нощ.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-мрачно ставаше настроението му.

Докато разтребваше кухнята, погледна към стенния часовник и с изненада откри, че отдавна е минало пладне. Нима наистина бе спал до толкова късно? Нищо чудно. Бяха се любили цяла нощ… Бяха заспали едва около шест сутринта.

Не бе имал намерение да се връща в Чарлстън преди здрач. Първоначалният му план бе да прекара спокоен неделен ден в риболов или лениво съзерцаване на пейзажа и да не се заема с нищо, което изисква твърде много размисъл.

Нямаше желание да стои повече във вилата, потънал в мисли. Затова заключи и тръгна по-рано, отколкото бе решил. Докато минаваше по моста „Мемориал Бридж“ на път за града, се запита дали и тя не живее в Чарлстън. Дали не се е върнала у дома по същия път?

А ако случайно се срещнеха на някой прием? Дали щяха да си спомнят за нощта, която бяха прекарали заедно, или щяха да се поздравят учтиво, преструвайки се на непознати?