Сандра Браун - Алибито

Най-ценното му предимство, както сам признаваше, бе явната подкрепа на Монро Мейсън. Скоро след постъпването на Стефи на работа в прокуратурата се бе открило свободно място за по-висш служител. И двамата бяха еднакво добри юристи, но между тях не бе имало истинска конкуренция за повишение. Сега Хамънд бе главен сътрудник на областния прокурор.

Разочарованието на Стефи бе очевидно, но бе понесла загубата достойно, без злоба. Бяха продължили да работят по-скоро в сътрудничество, отколкото като съперници.

Все пак понякога, както сега, си отправяха мълчаливи предизвикателства. Този път никой от двамата нямаше желание да спори.

Хамънд смени темата:

— А Дейви Петиджон?

— Какво имаш предвид? Дейви Петиджон като заподозряна? Или като скърбяща вдовица?

— Заподозряна? — изненадано повтори Хамънд. — Нима някой смята, че тя е убила Лут?

— Аз мисля, че е била тя.

Стефи му разказа за посещението си в дома на семейство Петиджон със Смайлоу и сподели защо смята, че е логично вдовицата да бъде заподозряна.

След като я изслуша, Хамънд отхвърли хипотезата й:

— Първо, Дейви не се нуждае от парите на Лут. Никога не са й били нужни. Родителите й…

— Направих проучване. Семейство Бъртън само са парадирали с богатството си.

Нотката на злорадство в гласа й не му убягна.

— Какво те гложди?

— Нищо — троснато отвърна тя. — Е, добре, може би наистина ме е яд. Мъчно ми е, когато мъже, доказали своята зрелост, професионализъм и интелект, изведнъж стават мекушави, щом срещнат жена като нея.

— Жена като нея?

— Хайде, Хамънд! — каза тя е още по-силно раздразнение. — Жена, която външно прилича на пухкаво коте, а всъщност има нокти на пантера. Знаеш за кой тип говоря.

— Нима от пръв поглед успя да определиш какъв тип жена е Дейви Петиджон?

— Виждаш ли? И ти я защитаваш.

— Не защитавам никого.

— Първо успя да омае Смайлоу, колкото и да ти се струва невероятно, а сега и ти проявяваш симпатия.

— Аз не съм „омаян“ от нея. Просто не разбирам как успя да съставиш пълен психологически профил на Дейви, след като…

— Добре! Все едно — нетърпеливо го прекъсна тя. — Не искам повече да говоря за Лут Петиджон и мотивите за убийството. Вече почти двадесет и четири часа мисля само за това. Имам нужда да се поразсея.

Тя стана от стола, сложи юмруци на кръста си и силно се протегна. След това заобиколи масата, седна в скута на Хамънд, обви ръце около врата му и го целуна.

След няколко кратки целувки Стефи прокара пръсти през косите му.

— Забравих да попитам. Как мина снощи?

— Чудесно — искрено отвърна Хамънд.

— Случи ли се нещо интересно?

Интересно? И още как. Дори безсмислените му разговори с прелестната непозната бяха необикновени.

— Знаеш ли, че съм играл футбол в Националната лига?

— Така ли?

— Да. И след като спечелих втората си Суперкупа, започнах да работя за ЦРУ.

— Опасна работа?

— Обикновени шпионски истории.

— Лу!

— Всъщност беше скучно. Затова се записах в Корпуса на мира.

— Интересно.

— Не беше зле. Поне в началото. Но след като получих Нобелова награда, защото успях да нахраня всички гладуващи деца в Африка и Азия, започнах да търся нещо друго.

— Ново предизвикателство?

— Точно така. Чудех се дали да се кандидатирам за президент и да служа на страната си, или да открия лекарство за рака.

— Сигурно някои те наричат Мистър саможертва.

— Не, второто ми име е Гриър.

— Харесва ми.

— Знаеш ли, излъгах те.

— Че второто ти име е Гриър?

— Не, това е истина. Но всичко останало бяха лъжи.

— Не!

— Исках да те впечатля.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Успя да ме впечатлиш.

Хамънд си спомни за допира на ръката й и почувства, че го обзема възбуда…

— Ммм — замърка Стефи. — Така си и мислех. Липсвала съм ти.

Беше възбуден, но не от ласките на жената, която седеше в скута му и го докосваше през панталоните. Отмести ръката й.

— Стефи…

Тя се наведе и страстно го целуна. Повдигна полата над бедрата си, разтвори ги, седна на коленете му и продължи да го целува, а ръцете й сграбчиха токата на колана му.

— Мразя да бързам — задъхано каза Стефи. — Но веднага щом се обади Смайлоу, трябва да излетя оттук. Боя се, че този път ще бъде кратко.

Хамънд посегна към треперещите й пръсти и ги притисна с длани.

— Стефи, трябва да…

— Да се качим горе? Чудесно. Но не бива да се бавим, Хамънд.

Тя пъргаво скочи от скута му, отправи се към вратата и в движение разкопча блузата си.