Сандра Браун - Алибито

— Стефи!

Обърна се и го изгледа учудено, когато Хамънд стана и затвори ципа на панталоните си. Тя леко се засмя:

— Готова съм да опитам всичко, но ще бъде малко трудно, ако не го извадиш.

Той прекоси стаята и се подпря на мраморния плот. Загледа се в чистата мивка и едва след няколко секунди отново се обърна с лице към нея.

— За мен всичко приключи, Стефи.

Щом изрече тези думи, почувства искрено облекчение. Вчера следобед бе тръгнал от града, изпълнен е грижи. Една от тях, всъщност най-малката, бе неговата нерешителност по отношение на връзката му със Стефи. Не бе сигурен дали иска да й сложи край. Всеки от двамата даваше на другия свободата, от която се нуждаеше. Имаха много общи интереси. Бяха и сексуално съвместими.

Все пак никога не бяха обсъждали възможността да живеят заедно и Хамънд бе доволен. Ако бе заговорила за това, щеше да й представи сума ти разумни доводи, за да я убеди, че идеята за съвместен живот не е добра. Но истинската причина бе, че енергията на Стефи бързо би го изтощила. Явно и тя не желаеше постоянно да бъдат заедно. Държаха връзката си в тайна. Виждаха се често, когато пожелаеха. Почти година това положение ги устройваше.

Но напоследък той бе започнал да се пита дали наистина му харесва да живее така. Мразеше тайните и увъртанията, особено в личните си отношения. Споделяше старомодното разбиране, че човек трябва да бъде честен с приятелите си.

Освен това не смяташе, че е достатъчно близък с нея. Всъщност между тях не съществуваше истинска близост. Въпреки че Стефи бе пламенна и опитна в интимното общуване, емоционално бяха толкова далеч един от друг, колкото първия път, когато го бе поканила на вечеря в дома си и бяха завършили, разсъблечени на дивана във всекидневната.

След седмици размишления Хамънд бе преценил плюсовете и минусите и бе осъзнал, че връзката им е стигнала до задънена улица, а той чувстваше нужда от нещо повече. Вместо с нетърпение да очаква нощите им заедно, бе започнал да ги избягва. Дори когато се любеха, се разсейваше и мислеше за други неща, докато тялото му се подчиняваше на физическите си инстинкти. Държеше се адекватно, но по навик, без емоции. Най-добре бе да приключи, преди безразличието да се превърне в неприязън.

Не бе сигурен какво иска и очаква от една връзка. Но знаеше, че няма да го открие у Стефи Мъндел. Почти бе достигнал до него снощи — с една жена, чието име дори не знаеше. Истината за отношенията му със Стефи бе тъжна, но я прие като ясен знак, че трябва да престанат да се срещат.

Вземането на това решение бе само първата част от проблема. Сега трябваше да го изпълни. Искаше да прекрати връзката по възможно най-безболезнения начин, избягвайки сблъсък със силата на Стогодишната война. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе всичко да завърши така тихо, както бе започнало.

Но вероятността за това бе равна на нула. Скандалът бе неизбежен. Сега с ужас осъзна, че наближава.

Бяха й нужни няколко секунди, за да проумее смисъла на думите му. Тя преглътна, скръсти ръце пред разкопчаната си блуза, след това предизвикателно ги разпери и после ги отпусна.

— Искаш да кажеш, всичко…

— Между нас.

— Нима? — Стефи извърна глава встрани и повдигна вежди. Позната гримаса. Лицето й добиваше такъв израз винаги когато бе ядосана и изпитваше желание да разкъса някого, обикновено служител или чиновник, който не е изпълнил нареждането й да подготви някакви документи, полицай, пропуснал да включи в доклада си важен факт, или който и да било, ако се осмели да застане на пътя й, когато е твърдо решена да постигне своето. — И откога за теб „е приключило“?

— От известно време. Струва ми се, че вървим в различни посоки.

Тя се усмихна и сви рамене:

— Напоследък и двамата сме разсеяни, но това лесно може да се оправи. Имаме достатъчно общи…

Хамънд поклати глава:

— Не просто в различни посоки, Стефи. По-скоро в противоположни.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Добре. — Заговори спокойно, въпреки че тонът й го разгневи, защото в него имаше лека подигравателна нотка. — Истината е, че бих искал да се оженя. Да имам деца. А ти толкова пъти ясно си ми давала да разбера, че не желаеш да се обвързваш.

— Изненадана съм, че ти имаш подобни намерения.

Той вяло се усмихна.

— Всъщност аз самият бях изненадан, когато го осъзнах.

— Твърдеше, че не искаш да сториш на някое невинно хлапе това, което ти е причинил твоят баща.

— И няма да го сторя — каза Хамънд с раздразнение.