Сандра Браун - Алибито

Започна по-зле дори отколкото Лорета бе очаквала, а тя съвсем не се бе надявала да бъде посрещната добре. Задърпа копчетата на изцапаната си блуза.

— Не си дошла, защото искаш да закусваме заедно, нали? — Тонът на Бев бе презрителен и привлече вниманието на сестрата от регистратурата. Лорета забеляза любопитството й. — Парите ти са свършили и няма с какво да си купиш нещо за пиене, дошла си да просиш.

Лорета сведе глава, за да избегне гневния, безмилостен поглед на дъщеря си.

— Не съм пила нито капка от няколко дни, Бев, кълна се!

— Миришеш на алкохол.

— Болна съм. Наистина. Аз…

— О, престани! — Бев отвори бележника си и извади банкнота от десет долара. Но не ги подаде на Лорета, а я принуди да се протегне, за да ги вземе, и я накара да се почувства още по-унизена. — Друг път не ме безпокой по време на работа. Ако дойдеш отново, ще кажа на охраната да те изхвърли. Разбра ли?

Лорета кимна, преглъщайки наранената си гордост. Гумените подметки на Бев изскърцаха по плочките, когато се обърна и се отдалечи. Лорета чу вратите на асансьора да се отварят, вдигна глава и жално извика:

— Бев, недей…

Вратите се затвориха, преди да довърши, но успя да види как Бев извърна глава, сякаш изпитваше ненавист към собствената си майка.

Просто нямаше смисъл.

Неочаквано, като гръм от ясно небе, срещаш някого. Като че ли получаваш подарък без повод. Привличането е мигновено, силно и взаимно. Приятно ви е заедно. Смеете се, танцувате, ядете варена царевица и сладолед. Любите се и разбираш, че по-рано никога не си познавал истинската наслада. Заспивате прегърнати и се чувстваш щастлив, както никога в живота си.

А на сутринта се събуждаш сам.

Тя си е отишла. Без обяснение. Без да се сбогува. Просто е изчезнала.

Хамънд удари по кормилото, изпълнен с гняв към нея и още повече към себе си, защото изпиташе чувства. Защо му беше мъчно, че е избягала? Бе прекарал страхотна съботна вечер. Беше се любил с прекрасна непозната, която, след като му бе дарила наслада, бе изчезнала, без да остави никаква следа. Жената от сънищата, а? Нищо не можеше да стори. Повечето необвързани мъже биха приели това за нещо нормално.

„Приеми нещата такива, каквито са, нещастнико — укорително си каза той. — Не е болка за умиране. И не си въобразявай, че е било по-прекрасно, отколкото беше в действителност.“

Но той знаеше, че не си въобразява. Изживяването бе фантастично и си го спомняше точно такова.

Изруга и задмина един мотоциклетист, който си играеше с търпението му, като караше твърде бавно. Днес всичко го вбесяваше. Откакто се бе събудил сутринта, изливаше гнева и разочарованието си върху неодушевени предмети. Първо върху бюрото, в което бе ударил големия пръст на крака си, докато тичаше през всекидневната с отчаяна надежда да я види в кухнята, търсеща купа с макарони, разгърнала някое списание във всекидневната или седнала на терасата, загледана в реката, докато пие кафе и чака и той да се събуди.

Фантазиите му приличаха на сцени от сантиментален филм.

Но бяха само фантазии.

Защото в кухнята и всекидневната нямаше никой, колата й бе изчезнала, а единственият, който се люлееше на терасата, бе паяк, опънал мрежа от едната облегалка на люлката до другата.

Чисто гол, той отстрани паяка, седна и зарови пръсти в косата си. Жест на отчаян мъж, почти загубил самообладание.

Кога ли бе тръгнала? Колко е часът сега? Откога я нямаше?

Може би щеше да се върне. Може би нямаше смисъл да се разстройва.

Половин час се самозалъгва, че е отишла да купи понички. Или сметана за кафето си. Или някой неделен вестник.

Но тя не се върна.

Най-сетне Хамънд отстъпи люлката на паяка и се прибра вътре. В опита си да направи кафе изсипа половината на плота. Ядосан, запрати стъклената кана към стената и бутна кафе-машината на пода, не обръщайки внимание на водата, която бе налял.

Претърси вилата за нещо, което може да е оставила след себе си — визитна картичка или бележка. Не откри нищо. Надникна дори в кошчето за смет под мивката в банята, но в него имаше само полиетиленов плик. На връщане удари главата си в отворената врата на килера. Гневно я затръшна и изруга още по-яростно, когато притисна пръста си.

Накрая се върна в спалнята, въпреки че леглото най-безмилостно му напомняше за нея, отпусна се, закри очи и напрегна ума си в опит да си обясни всичко.

Какво, за бога, ставаше с него? Никой от хората, с които общуваше, не би го познал тази сутрин, ако го бе видял да броди като безумен лунатик из вилата си, гол и небръснат. Хамънд Крос да се държи като глупак, като юноша, преживяващ любовна мъка? „Нашият Хамънд Крос? Сигурно се шегувате!“