Сандра Браун - Алибито

Дейви? Доста вероятно. Но той смяташе, че ако бе решила да убие съпруга си, не би го сторила потайно, а така, че целият град да разбере. Това бе в стила й.

Уповавайки се на умението си да отсява най-същественото и да разсъждава логично, подреди и осмисли цялата информация, съдържаща се в папката. Добави към нея и фактите, които той знаеше, а Смайлоу нямаше представа за тях:

1. Самият Хамънд се бе срещнал с Лут Петиджон малко преди часа на убийството му.

2. Ръкописната бележка, която му бе дала Дейви, доказваше, че не е бил единственият, с когото Лут е имал уговорка за събота следобед.

3. Прокуратурата бе предприела задълбочено проучване на аферите на Петиджон.

Взети поотделно, тези неща не изглеждаха свързани с делото. Но заедно събуждаха любопитството му и го подтикваха да си зададе безброй въпроси… не само защото искаше; да докаже невинността на Алекс. Дори ако не бе емоционално свързан с нея, за нищо на света не би рискувал да прати невинен човек в затвора. Независимо кой бе главният заподозрян, тези въпроси изискваха по-нататъшно разследване.

Мислено приложи неразкритите факти и си припомни всеки разговор във връзка с този случай. Със Смайлоу, Стефи, с баща си, Монро Мейсън и Лорета. Не включи Алекс в списъка и се опита да си внуши, че все още няма заподозрян. Това му позволи да прецени по нов начин всеки въпрос, изявление или нехайна забележка.

Странно защо, на преден план изплува една изтъкната от самия него истина: „Пистолетът съвсем не е колекционерска рядкост. Само в този град има стотици 38-и калибър. Дори в собственото ти хранилище, Смайлоу.“

Внезапно почувства прилив на енергия и решимост да оправдае странното си поведение през последните няколко дни. Всичко — кариерата, животът му, собственото му спокойствие — зависеше от това дали ще успее да възвърне доброто име на Алекс и да докаже правотата си.

Погледна часовника на бюрото. Ако побързаше, можеше да започне своето разследване още този следобед. Бързо събра бележките, пъхна ги в куфарчето си и излезе от офиса. Миг след като мина през главния вход и излезе в горещата пещ навън, чу името си:

— Хамънд.

Един-единствен глас на този свят можеше да звучи така заповеднически. Хамънд едва не изръмжа, когато се обърна.

— Здравей, татко.

— Може ли да се върнем в офиса ти и да поговорим?

— Както виждаш, излизам и бързам да стигна до центъра, преди да свърши работното време. Делото за Петиджон ще бъде разгледано следващия вторник.

— Именно за това искам да разговарям с теб. — Престън Крос никога не приемаше отрицателен отговор.

Побутна Хамънд под сребристата козирка на входа.

— Какво е станало с ръката ти?

— Твърде дълго е за разказване — нетърпеливо отвърна той. — Какво толкова спешно има?

— Монро Мейсън ми се обади по клетъчния си телефон на път за фитнесклуба този следобед. Много е загрижен.

— Какъв е проблемът?

— Ужасявам се само като си помисля за последиците, ако предположенията на Монро се окажат верни.

— Предположения?

— Че проявяваш неуместна симпатия към онази доктор Лад.

„Онази“ доктор Лад. Когато говореше с пренебрежение за някого, баща му винаги поставяше това местоимение пред името му. По този начин изразяваше ниското си мнение за човека.

Хамънд внезапно спря и каза:

— Знаеш ли, започвам да се вбесявам, че всеки път, когато Мейсън се тревожи за нещо, се обажда на теб. Защо се обърне направо към мен?

— Защото сме стари приятели. Смята, че има опасност синът ми да проиграе шансовете си за бъдещето, и изпитва към мен достатъчно уважение, за да ме предупреди. Сигурен съм, че се надява да се намеся.

— Което ти с радост се каниш да сториш.

— Дяволски си прав!

Лицето на баща му бе почервеняло до корените на белите му коси. В крайчеца на устните му се забелязваха пръски слюнка. Той рядко избухваше и смяташе емоционалните изблици за проява на слабост, характерна за жените и децата. Извади от задния си джоб носна кърпа, попи потта от челото си с изящния къс бял ирландски плат и каза с по-спокоен тон:

— Откъде му е хрумнало?

— Първо, от нехайното ти отношение към делото.

— Не бих го нарекъл такова. Работя неуморно. Вярно че съм предпазлив…

— Прекалено.

— Според теб.

— И според Мейсън очевидно.

— Тогава нека той да ми чете конско, а не ти.

— От самото начало се разтакаваш. И началникът ти, аз бихме искали да знаем защо. Заподозряната ли ти ума? Да не би да си хлътнал по тази жена?