Сандра Браун - Алибито

Но ако бе права, Стефи не искаше да дели заслугата от разкритието с никого другиго. Искаше сама да получи лаврите. Ако Хамънд бъдеше дискредитиран — за което не смееше дори да мечтае — поради възпрепятстване на разследването на едно убийство, Стефи искаше тя да бъде тази, която ще го изобличи. Сама. Никога вече втора цигулка, никога вече участие в колективни проекти. Най-сетне признание за способностите й.

Би било невероятно забавно да наблюдава как пиедесталът на Хамънд рухва. Щеше да се чувства истински доволна, ако тя е тази, която успееше да го разруши.

Поведението му, докато слушаха записа от разпита на Тримбъл, бе засилило подозренията й. Беше реагирал като, ревнив любовник. Очевидно бе, че за него Алекс Лад е жертва, експлоатирана от брат си. При всяка възможност се втурваше да я защитава. Непрестанно търсеше начини да оправдае постъпките й. Подобни предубеждения биха поставили в затруднение всеки прокурор.

А може би изпитваше само съжаление към бедното момиче, загубило невинността си. Или съчувствие към професионалистката, която щеше да бъде лишена от уважението и доверието, постигнати с много усилия. Каквато и да бе истината, имаше нещо. Определено бе така.

— Сигурна съм — гневно прошепна Стефи.

Бе надарена със забележителна проницателност. Умееше да долавя лъжи и скрити помисли, за които не би хрумнало на никого другиго от прокуратурата. Тази дарба й бе послужила добре и днес. Инстинктът й заработваше винаги когато Хамънд и Алекс Лад бяха близо един до друг.

Този път увереността й идваше не само от усета на прокурор. Помагаше й и женската интуиция. Погледите, които си разменяха, бяха очевидни знаци. Избягваха да се гледат право в очите, но когато неволно го стореха, посланието бе почти осезаемо. Алекс Лад изглеждаше съсипана, докато Тримбъл разказваше пикантните подробности от миналото й. Когато отричаше, репликите й бяха отправени към Хамънд. А той, въпреки удивителната си способност да се съсредоточава върху работата, сега не можеше да си намери място. Нервничеше. Кършеше ръце. Държеше се така, сякаш усещаше сърбеж, който не можеше да потисне.

Тези знаци бяха познати на Стефи. Беше се държал така и в началото на тайната им връзка. Изпитваше неудобство от това, че спи със своя колежка. Тревожеше се, че не е редно. Тогава тя се шегуваше с него. Казваше му, че ако не свикне да бъде спокоен, когато са заедно сред други хора, ще се издаде.

„Не, не изпитвам ревност — каза си Стефи сега. — Не го ревнувам от нея, нито пък съм му сърдита.“

На пръв поглед може би приличаше на огорчена бивша любовница. Но това, което я подтикваше да разнищи историята, не бе ревност, а нещо много по-силно. От него зависеше бъдещето й.

Нямаше да престане да рови, докато не откриеше отговор. Дори ако предчувствието й не се потвърдеше. Може би един ден, когато доктор Лад се мъчи в затвора, тя щеше да разкаже на Хамънд за налудничавите си мисли. Щяха добре да се посмеят.

Но съществуваше вероятност да разкрие скандална тайна, която безвъзвратно би унищожила репутацията на Хамънд и би провалила всички негови шансове да стане областен прокурор.

Ако това се случеше, бе очевидно кой ще заеме мястото.

Най-добрият детектив от отдел „Убийства“ на чарлстънския полицейски участък бе готов да оповести, че Алекс Лад е убила Лут Петиджон. По-нататък Хамънд трябваше да докаже вината й в съда. Но делото щеше да бъде срещу жената, в която се бе влюбил. Освен това, той бе пряк свидетел. Имаше две основателни причини, поради които искаше твърденията на полицията да бъдат опровергани.

Но съществуваше една далеч по-важна и задължаваща причина. Животът на Алекс бе изложен на риск. Новината, че къщата й е била претърсена вчера, бе стигнала до медиите. Снощи някой се бе опитал да я убие. Не бе възможно да е съвпадение. Навярно негодникът, който я бе причакал в уличката, бе нает, за да я накара да замълчи. След този неуспешен опит със сигурност щеше да има нов.

Смайлоу и екипът му изцяло бяха съсредоточили вниманието си върху Алекс и бяха оставили на него да търси други версии и заподозрени.

Именно с тази цел се бе усамотил в офиса си с папката, която Смайлоу му бе дал. Опита да се разграничи от случая. Без да взема предвид своето участие, се насочи само към правните аспекти и започна да обмисля фактите изключително от тази гледна точка.

Кой би пожелал смъртта на Лут Петиджон?

Бизнесконкуренти? Логично. Но според сведенията на Смайлоу, всички разпитани имаха солидно алиби. Дори баща му. Хамънд лично бе проверил алибито на Престън.