Сандра Браун - Горещо утро

— Да, хубава е. А сега си гледай твоята работа.

Мика усети неразположението на брат си:

— Нямах нищо наум като я гледах, Джейк.

— Е, добре. Намери си друго занимание. — Той стана точно когато Лий се връщаше. — Отивам на реката да се поразхладя. Предлагам вие двамата да си легнете. Утре ни предстои тежък ден.

Бенър гледа след отдалечаващата се фигура, докато тъмнината я погълна. Той все още беше в лошо настроение и не можеше да каже нищо без да прозвучи сърдито. През целия ден не беше създала грижи на никого. А показа ли той и йота одобрение? Не. Беше такъв инат!

Тя прибра гребена в торбата си. Чувстваше се малко по-добре, след като наплиска лицето и врата с водата, която Лий донесе от рекичката. Тя би дала и последния си грош за баня. „Утре вечер“, помисли тя „в хотела“. „Ще се изкъпя в баня.“ И се отпусна върху одеялото.

Момчетата тихо си говореха.

— За какво си шушукате, вие двамата?

— За нищо — каза бързо Лий — прекалено бързо, за да не предизвика подозрение.

— Ние, ъ-ъ-ъ, мислим да пояздим — обади се Мика.

— Да пояздите? — Не ги разбираше. — Та вие яздихте цял ден.

— Така е, но…

— Да се поразхладим — помогна му Мика.

— Да. Ще се поразхладим — съгласи се Лий и стана. — Кажи на Джейк, ако пита.

Преди тя да възрази, те оседлаха конете и тихо ги поведоха. Бенър се тръшна на одеялото. Ако те искат да скитат посред нощ като глупаци, това не я засяга.

Джейк, обаче, не прие толкова спокойно разходката им.

— И ти просто ги остави да тръгнат без да ги спреш? — попита той, когато се върна и тя му разказа какво се е случило в негово отсъствие.

Тя се изправи:

— Какво трябваше да направя? Те са големи хора.

— Трябваше да ме извикаш.

— Не е моя работа.

— От колко време ги няма?

— Около половин час — отвърна тя.

Ругаейки, Джейк седна на постелката си:

— Не мога да ги проследя в тъмнината. Предполагам, че единственото, което ни остава, е да чакаме да се върнат.

Бенър се обърна настрана и се подпря на лакът, за да го вижда по-добре.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво? — „Защо не си облече пак риза? Ако си мисли, че нощта й осигурява някакво прилично прикритие, много се лъже. Тази тънка камизола едва успяваше да побере гърдите й, особено в позата, която беше заела. Те надничаха над дантеления ръб, заплашвайки да се изплъзнат оттам.“

— Мисля, че се върнаха да видят онова момиче.

— Кое момиче? — Джейк отмести поглед от нея. — Дъщерята на онзи фермер?

— Норма — каза провлечено Бенър. — Не видя ли как я зяпаха?

— Видях. — Джейк се обърна. Той също беше хвърлял такива погледи напоследък. — Баща й също видя. Разбира се, тези момчета не биха направили нещо глупаво.

Сините му очи прорязваха нощта.

— Те са луди за момичета. Това е единственото, за което си говорят. Толкова е глупаво. — Бенър легна отново и отпусна ръце върху корема си.

Джейк изхихика:

— Глупаво? А за какво си говорят момичетата? Хм? За мъже. — Някои — да. Но не и аз.

— О, не?

— Не.

— Е, Бенър Коулман, сигурен съм, че лъжеш. Мога да се обзаложа, че…

Той спря по средата на изречението, когато в тишината проехтяха гърмежи. Бенър се изправи:

— Какво беше това?

Още един залп проехтя, за да покаже на Джейк какво можеше да бъде.

— Стрелба. Пистолет, ако не се лъжа.

Той вече беше скочил и тичаше към Сторми, носейки тежкото седло в едната ръка и пушката в другата. Бенър срита одеялото и тръгна след него.

— Мислиш, че оня фермер стреля по Лий и Мика?

— Мина ми през ума тази възможност — каза Джейк, като изкриви устни. Той закопча осигурителния ремък и сложи стремето. После извади пистолета от кобура и завъртя барабана, проверявайки дали е зареден. Провери и снаряжението за пушката. Бенър с уплашени очи наблюдаваше премерените му движения.

— Чакай, идвам с теб — обади се тя, когато той сложи крак на стремето и се метна на седлото.

— Не, не идваш, млада госпожице. И този път държа на това, Бенър. Оставаш тук и няма да мърдаш. Разбра ли? — Той дръпна гневно юздите на Сторми и изчезна в нощта.

Добре обученото животно уверено поглъщаше разстоянието. От Джейк се искаше само да седи на седлото и да брои изстрелите, които разцепваха нощта с обезпокоителна честота. Бяха твърде близо, за да идват от фермата. Може ли да е сгрешил? Беше ли това лов на диви патици? Надяваше се да е така.

Но знаеше, че не е.

Той забеляза проблясванията в тъмнината много преди да се изкачи на хълма и да погледне към сухата долина, която бяха прекосили същия следобед. Спомняше си я. Беше около дванадесет крачки дълбока и 40 широка. Пресичаше я тесен мост. Той спря Сторми и извади пушката.