Сандра Браун - Горещо утро

— Заплаши ли те онзи подлец?

— Не.

— Какво каза?

— Това си е моя работа.

— Недей да се перчиш пред мен, мис Коулман. Рос ще убие Шелдън, ако разбере, че се е навъртал около теб.

— И аз предполагам, че ти ще направиш пътека до Ривър Бенд, за да му докладваш.

Отвращението се излъчваше от всяка частица на обветреното му лице.

— Аз не съм доносник, Бенър, а ти не си дете.

— Правилно, не съм. И съм свободна да приемам цветя от всеки мъж, от когото си поискам. Ти си управител на Плъм Крийк. Съобразявам се с мнението ти за деловите решения… Но докато не съм ти поискала съвет за личния си живот, бъди така добър да запазиш мнението си за себе си.

Той не знаеше дали да я хване за врата, или да я целуне отново. Но беше твърде вбесен, за да стори каквото и да било. Грабна ръкавиците и шапката си и затръшна вратата. Шпорите лудо се завъртяха, когато токовете му се забиха в спечената земя. Той изруга.

Разглезено, разхайтено хлапе. Тя не разбира кое е добро за нея. Няма да разпознае щастливия случай, дори да я ритне по задника. Тя не осъзнава, че той се опитва да я запази от невестулка като Шелдън и сваляч като Ренди.

И проклет да е, ако тя не го беше целунала със свежите цветя на Грейди до себе си.

Защо, по дяволите, трябва да го е грижа? Беше обещал на Рос да я наглежда, добре, ще го прави. Но не могат да го обвиняват, ако тя се заплете пак с някой непредвиден като Шелдън. По дяволите, не! И ако изпадне в затруднено положение, ще си получи това, което заслужава.

Но той знаеше съвършено ясно — толкова, колкото че утре слънцето отново ще изгрее — че ще убие Шелдън преди да я е докоснал.

Студените сиви очи прегледаха колоните цифри в тефтера и останаха доволни, че сметката излиза. Показваше забележителна печалба. Нека си демонстрират църковните групи с техните глупави лозунги! Нека свещениците заплашват с адски огън и сяра. В „Райските градини“ нещата не можеха да вървят по-добре от това.

На вратата се почука. Присила погледна малкия златен часовник на бюрото си. Беше време за посещението на Дъб Абърнати.

— Влез.

Тя педантично заключи счетоводния си тефтер в най-долното чекмедже. Беше богата. Никой не знаеше точно колко и тя щеше да го запази в тайна.

Дъб връхлетя, както винаги, внезапно и бързо като първи студ. Все пак се обърна и тихо затвори вратата, за да не събуди спящите горе проститутки.

Винаги се беше учудвал как може Присила да издържа будна толкова много часове. Докато проститутките спяха дълбоко до следобед, подготвяйки се за вечерта, тя работеше в кабинета си и забавляваше личните си клиенти. Той знаеше, че не е единствен, но броят на любимците беше ограничен.

Не беше изненадващо, че салонът на Присила е най-проспериращия в града. Само всеотдайност като нейната върви ръка за ръка с успеха. Самият Дъб никога не се задоволяваше с това, което има и винаги ламтеше за повече. Той можеше да разпознае тази алчност у другите.

— Присила, скъпа — той сложи шапката и бастуна на тапицирания със сатен стол до вратата и влезе в стаята.

Поздравът на Присила беше забележимо по-хладен от обикновено.

— Здравей, Дъб.

Той прекоси стаята, за да я прегърне и я целуна силно и дълго. Днес тя избягна прегръдката му, отиде до шкафа и му наля малко уиски.

— Ще пийнеш ли?

— Разбира се.

Той усещаше нейната резервираност, знаеше причината и се упрекваше за това. Тази връзка беше започнала да се усложнява. Той се наслаждаваше на Присила и страшно обичаше това, което правят в леглото. Но може би скоро щеше да се наложи промяна.

Наскоро към църквата се беше присъединила една много привлекателна вдовица. Тя живееше в центъра, в удобна къща с бяла ограда. Едва вчера беше дошла в банката за съвет по финансовите си дела. Това определено беше някаква възможност. Тя сигурно не притежаваше сексуалния опит на Присила, но можеше да се научи. Нали вдовиците са зажаднели за чувства? Тази връзка нямаше да му носи усложнения. Това беше голям плюс в нейна полза.

Присила поднесе на Дъб чаша уиски и наля на себе си. Тя тръгна към спалнята зад кабинета. Дъб я последва покорно като кученце.

— Пропусна срещата миналата седмица — каза тя отпуснато, оглеждайки се в огледалото на гардероба.

— Съжалявам, скъпа. Внезапно ме извикаха на събрание. Нямах друг избор, а и нямах време да те предупредя. Надявам се да не си се разсърдила.

— Не — каза тя на отражението му в огледалото. — Просто добавих обичайната сума към сметката ти.